Тази зима беше толкова студена, че сметките за парно пощуряха. Като че ли не топломери, а касовите апарати на столичните таксиджии бяха вързани за студените радиатори, които отмерваха лев за два плюс данък забравена стойност - ДЗС, за това, че тази зима от "Топлофикация" бяха забравили да пуснат ТЕЦ-а. Термометърът показваше около нулата. Живакът от ден на ден се смъкваше надолу и най-накрая се усамоти на дъното на колбичката, където нито цифри, нито скали смущаваха спокойствието му в очакване на глобалното затопляне.

Един ден Величко си лежеше в кревата свит на казанлъшка поничка и зъзнеше, зъбите му тракаха с монотонността на шевна машина "Сингер". Реши да си ушие нов панталон. Захапа парче плат, омота го около краката си и за няма и половин час студ вече бе готов. Пара излизаше от устата му, хвана ютията на въглища и пеейки химна на самотните мъжки пингвини - "Духни ми, ветре, под замръзналата опашка", направи ръбове, на които можеше да транжира тюлен. "Трябваше да стана шивач, а не инженер" - помисли си той - "или пък в краен случай транжор" - и прокара пръсти по изрядния ръб.

- Осем часа - четири панталона, по 30 лева - 120 лева, по 30 дена - Величко извади калкулатора и трескаво засмята, - 3600 лева на месец! - не вярваше на очите си и за кой ли път отново повтаряше аритметиката, защото напук на нея с 200 лева месечно решаваше уравнение с три неизвестни - плащаше парното, тока и ходеше редовно на зъболекар. На числата им нямаше вяра. - С тия пари ще вкарам вечния олимпийски огън в хола! - живна той и кръвта му тръгна. - Всъщност, да бях станал шеф на МОК, мръзни сега, инженер такъв! Тия от "Топлофикация" щяха да ме хванат тогава за дръжката на факела.

Свечеряваше се и запали свещ, която незнаен гинеколог бе предписал на жена му, защото вечно се оплакваше от някакви сърбежи. То не бе свещ, а цял свещник. Сърбежите й така и не спряха, дори когато се опитваше да се лекува с големия лампион. Величко и на докторите им нямаше вяра. Пламъкът се изви във всички посоки, надигна снага и замръзна. Отново го осени идеята за вечния огън. Изтича до бакалията отсреща.

- Тинке, имаш ли свещи? - задъхан попита той.

- За какво са ти свещи, бе, Величко, духове ли ще викаш у вас? Колко искаш?

- Духове ще викам, на ТЕЦ-а и енергото духовете. Колкото имаш, ще ги взема.

Върна се вкъщи. Запали всички свещи, огнените им езици се замятаха бясно в своя обречен опит да се изтръгнат от студената прегръдка на вечерта, накрая се предадоха на бялата смърт и застинаха в блажен покой. Светна като ден.

Буля Величковица се връщаше от работа. Крачеше по улицата, а смразяващият вятър я брулеше и се опитваше да я събори и насили. Тя не му се даваше и току придърпваше палтото. Погледна към балкона, сутринта бе простряла прането. Увиснало вкочанено, в сумрака приличаше на белоградчишките скали. Всички стаи в апартамента светеха.

- Величко е платил тока! - промълви тя и вятърът отнесе въздишката й на облекчение. - Сега за награда ще му сготвя и левия патък!

Когато се качи горе и отвори вратата, мощна студена светлина я блъсна, а ледената скулптура на Величко я чакаше насред коридора с бележка в ръка:

"На светлина го докарах, ама на топлина - докторът е трябвало да ти предпише по-големи дози!"