Въпреки завеяността си, знаеше, че за предстоящия Осми март трябва отрано да засъбира пари за цветя. Още през декември се запаси с цигари и това му позволи веднага след Нова година да заотделя всеки ден по левче - толкова беше разликата между старата и новата цена. Така за два месеца успя да натрупа необходимата сума. Само дето не можеше да се сети къде е скрил парите. Обикновено ги завираше в разни книги, но жена му ги откриваше, след което възкликваше съвсем искрено, каква съм отнесена, да ги прибера за зор-заман и да забравя. Беше сигурен, че този път не ги е пъхал в книга. Но в какво, не се сещаше. Щом не са в книга, каза си, ще са в нещо подобно. Огледа албумите за снимки, но те бяха така прашасали, че беше ясно - не са пипани отдавна. Речниците отхвърли решително, от поне година не бе разговарял с никакви чужденци. Докато се чудеше, на вратата се звънна, беше дъщеря му, връщаше се от училище. Тате, имаш писмо от БТК, рече тя и хвърли някакъв плик върху шкафчето за обувки.
В този момент му просветна. Прати щерката за хляб (нарочно), вмъкна се в стаята й и измъкна юношеския си албум за марки, който й бе подарил преди време с надеждата, че и тя ще се запали. Беше й обяснявал как си е писал с непознати другарчета от други градове и страни, как си е разменял марки, но дъщерята го отряза, ами като е нямало компютри и интернет, и той се отказа. Все едно, рече си, отнасяйки албума в хола, там са ми парите, само дано майка й...
Трийсетте лева си бяха там, петнайсет по два. Взе ги, сгъна ги в джоба и в този миг марките се разсипаха. И пред очите му на пода се разстла целият свят, из който в детството беше пътешествал с красиви кораби, блестящи самолети, пушещи влакове и с дилижанси дори. Видя се в прериите край лагерния огън с Винету, с чисто бели панталонки на Копакабана, в джунглата на някаква вече забравена държава, наречена Френска Екваториална Африка, подгониха го нацисти из вече несъществуващата Бьомен унд Мерен, в някаква странна Саар му говореха ту на немски, ту на френски, на кипърска марка блестяха едри звезди над Фамагуста...
Входната врата изтрака, чу се звук от захвърлено пликче с хляб, това го измъкна от спомените. Набързо натика разпилените марки в албума и тръгна към близката цветарница, беше решил да купи букетите (два, и за дъщерята) днес, че утре да ги поднесе още рано сутринта. От една страна, за добро впечатление, от друга, кой знае кога ще се върнат и двете, като се зачерпят с колеги и съученици.
Цветарката бе засмяна. Има си хас, при тия цени, помисли си той, а тя, усетила го, му отвърна на глас, утре ще видите по колко ще са. Усмихна й се, после се почувства някак странно и запита, вие само цветя ли продавате... или и марки. Усети, че въпросът е глупав, но нещо го караше да се чувства като одеве пред разсипания класьор. В ушите му звучеше сиртаки, виждаше някакви плантации с кока и въоръжени мъже, минаретата на Султан Селим джамия се изправяха някъде високо, кораби потъваха край нос Добра надежда...
Господине, обърна се към отнесеното му лице момичето, зле ли ви е. Не, рече, но някак се почувствах другаде, далеч, все едно че пак обикалям света. Завиждам ви, отвърна малката цветопродавачка, и аз бих искала да съм пътувала като вас, а сега само, виждате, продавам цветя, макар и от далечни страни, ето, имаме орхидеи от Гърция и Тайланд, карамфили от Колумбия и Южноафриканската република, хризантеми и гладиоли от Турция... Но пък така си пътешествам, като ги гледам, завърши момичето.
