Тази година, последната преди влизането в Европейския съюз, имаше толкова много фондове и помощи за присвояване, че се страхуваше да не изтърве нещо. Живееше си щастливо, даваше на когото трябва колкото трябва, а в останалото време кибичеше из клубовете и буташе пари в прашките на танцьорките. А за почивка отиваше да поработи в повереното му ведомство, наречено "агенция".

Докато един ден при него дойдоха двама. Покани ги, а те седнаха и започнаха:

- Виж сега, ние нямаме нищо против теб, персонално искаме да кажем, но ни се ще между теб и нас нещата да бъдат ясни.

След това извадиха служебните си карти и му ги показаха, без да му дават да пипа. Той знаеше, че не трябва да се прави на американец и да иска да говори само пред адвоката си, затова се усмихна вежливо. А те продължиха:

- Това с фондовете и помощите вече е взело да минава всяка граница. Затова искаме да те попитаме нещо. Може ли?

Той кимна. Беше мъничко притеснен, но не даваше да му проличи.

- Ти така, като ходиш по заведенията, по които ходиш, като ходиш по курортите, по които ходиш... Някъде да си срещал предшественика си? В последно време имаме предвид. Нали го знаеш по вид и по име?

Той много добре го знаеше и по вид, и по име, но наистина не беше го срещал. В последно време. Затова отговори честно:

- Не, не съм.

Онези се поусмихнаха:

- Така си и мислехме. Всъщност направо си знаехме, че няма къде да го срещнеш. Щото и той много ги обичаше и фондовете, и помощите.

След което си тръгнаха, но като във всички добри криминални филми, преди да затворят след себе си вратата, спряха и пак попитаха:

- А неговия предшественик, предшественика на твоя предшественик искаме да кажем, него да си срещал някъде. В последно време.

- Не - беше почти беззвучният отговор.

- Щото и той много ги обичаше. Фондовете и помощите, значи.

След това посещение си взе годишната отпуска, после - неплатена такава, а накрая излезе в болнични. Отслабна, саката му виснаха, а на панталоните си приши ластици, щото коланите вече не ги държаха. Отдалеч заобикаляше любимите си заведения и повече скиташе из парковете, където се сприятели с двама клошари, с които се черпеха - сръбваха поред от малки бутилчици - кога ракия, кога водка. Клошарите си разправяха техните си сърцераздирателни истории, а той ги слушаше и мълчеше.

На втория ден на Великден, докато клошарите го черпеха с червени яйца, не издържа и трогнат засподеля мъката си. Дълго и заплетено разказва, подсмърча, бърса сълзи и накрая, когато вдигна поглед към щедрите си събеседници, видя, че му се хилят.

- Будала си ти, мой човек, - рекоха му - будала! Ти к`во реши, че ония двамата са в затвора, така ли?

- Така - беше отговорът.

- Да, ама не. Ей тоя парк, дето сега ние с теб си чукаме яйцата, тоя парк принадлежи на единия от двамата, заменил го е срещу една гарсониера и две бараки в "Обеля". А другият, той пък е още по-богат и за него е опасно да се говори, че и дърветата имат уши. И к`во ще правиш сега, и на работа не можеш да се върнеш.

- Що да не мога?

Клошарят изтръска шлюпките от изядените яйца на тревата, поизглади смачкания вече остарял вестник и прочете:

- "За нов шеф на агенцията е назначен..." Ти к`во си мислиш, теб ще чакат, пари им трябват, ей...