Чукам. Ей тва е нещото, чукането, което ме крепи денем и нощем. И през последните години. Стърча прав и чукам. И наведен мога. И клекнал. Във всички възможни телесни положения и душевни протуберанси, които ви идват наум. С лице напред. С лице встрани - един вид "не мога да те гледам." Застанал гърбом. Извит като лък. Меко отпуснат. Стегнат като степен вятър.

Най-обичам да чукам в поза "Лотос". Метнал съм си за по-меко една сложна брюкселска дантелка връз килимчето, седнал съм си по турски, връткам си топките - на броеницата, де, сръбвам си каймаклията, смуквам от наргилето, докато ми омекне и малкото мозъче - и чукам. Душата ми се отприщва. Къса ръждясалите си обръчи - и лети. Над облаци и вселени - към реките и златните равнини. В поза "Лотос" съм пич отсекъде. Восточна, изпечена през вековете, проверена поза. И най ми иде отвътре.

И в поза "Вечна дружба" съм много добър. Нахлувам с мотора си като орда държани вързани азиатски печенеги - и чукам, докато на цялото партийно войнство му изпадат петолъчките от кепетата. Чукам до онзи сюблимен момент, в който падне самата Троя. Или хубавата Елена.

Обаче чукам и с мисъл! Макар и на пръв поглед да съм дърво, с други думи - печена на слънце върлина, в поза "Газпром" съм гъвкав - като една змия-очиларка на индийски хайванпазар. Чукам, но гледам да мърдам по-енергично, да въртя и да се чупя в кръста като при оная младежка поза "Ге седем" и "Ге осем", щото, както е рекъл на Маркс брат му, Фридрих Енгелс, "… първо забелязваме движението, а после онова, което се движи." В поза "Газпром" всяка фибра в мен се движи постъпателно, енергично, направо ставам енергиен министър. Но гледам да чукам внимателно. Щото чукането в поза „Газпром" е с комисиони. И налагат ДДС.

В поза "Цветът на ОПЕК" съм направо върхът - цъфтя като бяла лилия в нефтено море. Ако ми скимне да се направя на младок, чукам и на "Ге седем". На "Ге осем" също. Макар че при тези телесни изтезания спирам да цъфтя и връзвам. Най-често - връзките на обувките. На джувка.

Понякога чукам в поза "Дондук 1". И "Дондук 2". Но то е по-скоро за поддържане на формата, щото в тая поза колкото и да чукам, тишината е семейна. Както и кефът. Повече си падам по шармантната "Дудук" - с характерните й варианти "Дудук 1" и "Дудук 2". Обичам ги тия пози, защото като чукам, за десетина минути настава благодатна вселенска тишина, изпълнена със звукове на невидими чукове под слепоочията, които вие не чувате.

И те не ме чуват, че чукам.

А аз остарях, оглупях, оглушах и ослепях от непрекъснато чукане.

Откак стърча прав и чукам, за чукане изобщо престана да ми идва наум. И ми личи. Гледам умно. Съсредоточено. Вглъбено. Някак си напред, встрани и нагоре. Да не се вижда твърде, че се старая пряко сили. Хем да не се старая бадева за тоя, дето клати махалото на Биг Бен. И хем да не взема от усилие да спра стрелките на курантите в Кремъл.

Иначе чукам тъпо. Упорито. До посиняване. Като за световно. Както е речено - чукам, колкото да кипи безсмислен труд. Все едно, че правя серии гимнастически упражнения. И полагам сериозни усилия. Вдигам дясната - чукам. Вдигам лявата ръка - пак чукам. Вие какво си помислихте? Пак за чукане ли? Нее-е… Аз чукам с ръце. С лява и дясна. Или по-точно - с две леви. Щото, ако бях чукал само с дясната, щяха да ме чуят. И да ми отворят вратата.

Която всъщност винаги си е била отворена.