Ровя си се тука из папките и гледам, че точно преди три години, на 28 юни 2003 г., в "Сега" под заглавието "За любовта на прокудения монарх" съм предложил съчинение с елементи на разсъждение. Там храбро предлагах тезата, че е изключено това нещо - на едно 9-годишно дете да му отнемат играчката, а то да се преизпълни с любов към онези, които са му я отнели. А когато това дете е цар, пък играчката се нарича България, то нещата стават още по-очевидни. Признавах, че ние сме простолюдие, санкюлоти, и че може и да не ги разбираме тия работи, и че за хората със синя кръв вероятно е в реда на нещата да обичат и милеят враговете си. А като се има предвид, че на детето тая играчка му е отнета на практика от цял народ (по силата на референдум, проведен изцяло по буквата на действащата тогава конституция на царството), то е ясно към кого точно ще бликат и чувствата му.

Общо взето, откривах топлата вода, но пък по това време се смяташе за напълно достоверно, за доказано и дори за подразбиращо се от само себе си, че Симеон Сакскобургготски през целия си съзнателен живот е обичал родината си и е работил със страшна сила за България. Дето се седнеше и дето се станеше - само това се пееше. Пък аз твърдях там, че историята е пълна със случаи, когато монарси изгнаници са се връщали по някакви начини в страните си и че мъстта им е била страшна; че монархът в изгнание трупа омраза, а не любов, и че откъде накъде Симеон ще прави изключение?!...

Впрочем през онова лято още не беше започнала сагата с връщането на тъй наречените царски имоти. Мисля, че му бяха върнали само нещо си там дребно, не помня какво, и реакцията на медиите към осъществената реституция (никаква все още, поне не на фона на предстоящото реституиране на Мусала) беше обявена за хулиганска и беше сезирана прокуратурата. Дето се вика, Олимпи Кътев още не беше станал главен герой, а Софиянски беше известен с по-други работи; реституционното торнадо тепърва предстоеше, както предстояха и удивителните приватизационни сделки и загадъчни концесии; снимките на негови министри, плющящи картите по разни яхти на негови авери, все още бяха просто морален проблем... (Тоест още не беше станало ясно колко е жалък Иван Костов с неговите "братовчеди": тепърва щеше да се види какви братовчеди само имат хората, ей!)

...Сега, понеже около последните, с извинение, събития пак се заговори за всеотдайността и любовта на Сакскобургготски към родината (последна към момента туй нещо го изтъкна самата Долорес Арсенова), та погледнах какви глупости съм писал тогава.

И си признавам. Не съм бил прав. Ама никак. Честно!

Симеон Сакскобургготски не мрази България. И българите не мрази. Не ги и презира също така - нито едното, нито другото.

Те просто са му тотално безразлични.

Искам да кажа, че човек не може да изпитва чувства към чешмата.

Човек, ако въобще има чешма под ръка, просто й врътва кранчето и пълни - чаша ли ще е, шишенце ли там пластмасово, дамаджана, кофа, леген, корито, вана... - кой каквото има, това си и пълни.

И източва вода точно толкова, колкото може да източи.

После вече или врътва кранчето обратно, или го зарязва отворено - особено пък ако и водата е свършила и чешмата вече няма какво да пусне.