Бях вперил поглед в телевизора. Оттам някаква зам.-министърка, на енергетиката и още нещо, докладваше пред цяла България, щото телевизията беше национална, че софиянци сме били ощетени от топлофикацията си с 30 милиона лева. Веднага взех калкулаторчето и разделих 30 милиона на 1,95, както е фиксираният от БНБ курс на еврото. Получи се сумата от 15 милиона 384 хиляди 615 евро и 38 евроцента. Извадих от тия 15 милиона 384 хиляди 615 евро и 38 евроцента сумата от 1 милион и 600 хиляди евро, които Вальо Топлото бил имал в австрийска банка. Останаха 13 милиона 784 хиляди и 615 евро. 38-те евроцента не ги взех под внимание. Малей, рекох си!!! Софиянците сме май два милиона. Макар че не се знае точно. Половината нямат парно. Значи, милион. И тия, дето имаме парно, и ние сме милион. Но от този милион половината сме се отказали от парно. Значи оставаме половин милион. Средно в домакинство по трима души, щото сега нали по-малко деца се раждат, а ромите нямат парно - значи 166 хиляди 666 домакинства и 666 в период имаме парно вкъщи. И като разделим ония 13 милиона и кусур на 166 хиляди и кусур... 82 евро се получава.

И докато си щракам, нещо ме кара да преместя погледа си от телевизора, нещо ми вика: "Сагаев, погледни към мен!", обаче аз още не си бях изпил сутрешното кафе, не бях си изтрил гурелите и не схващам.

Разговорът със зам.-министърката приключи с обещанието, че виновниците ще бъдат открити, но ние, софиянците, не можем да бъдем обезщетени. След това на екрана се появи адвокат някакъв, който бодро ни прикани, нас софиянците, не ония от провинцията, те, подразбираше се, щяха тепърва да се сблъскват с нашите проблеми, да се съдим с топлофикацията си. И пак нещо ми казва: "Погледни към мен бе, Сагаев. Обърни погледа си малко наляво и нагоре!"

Отскочих до банята. Върнах се в хола. Телевизорът предаваше вече нещо културно. А във въздуха пак: "Насам бе, Сагаев, нагоре и наляво ти казах. Погледни бе, кьорчо!"

Слагам си цайсите. Допивам кафето пипнешком. Поглеждам. Библиотека, домашна, с рафтове. А по рафтовете книги. Гледам, гледам, изпивам дори утайката на кафето, щото пия само турско, и ми просветва. Ами че той, класикът, си го е написал. Всичкото. В строга последователност.

Джон Гришам. Подредил си го е човекът, все едно, че за нас, нещастните софиянци, ги е писал тия книги.

Първо. "Фирмата". Ами ясно, това е топлофикацията.

Второ. "Клиентът". Това съм аз. И още 166 хиляди и кусур домакинства.

Трето. "Версия Пеликан". Ми да, разни Вальовци и Дълги инкасатори, дето си пълнят гушките.

Четвърто. "Партньори". Виж тия двамата, горните.

Пето. "Братята". Пак виж ония двамата, горните.

Шесто. "Ударът". Завлечените трийсет милиона. И другите неустановени влогове в чужди банки.

Седмо. "Кралят на исковете". Спомних си за адвоката от телевизията.

Осмо. "Присъдата". Дай, боже, дай, боже!

Девето. "Бялата къща". Всички началнически къщи в София са бели...

Удовлетворен от проницателността на американеца, бръкнах в джоба, извадих цигарите, после запалката, щракнах, поех издълбоко дима, издухах го и през сивия облак погледът ми попадна на следващия класик на рафта.

Алексей Толстой, "Ходене по мъките". В три дебели тома.

А така се бях размечтал...