Лятото в Созопол вече се канеше да си тръгва. Въпреки това курортистите продължаваха да разпъват утробата на малкия морски град, която едва не пометна в разгара на сезона, заплашвайки да роди поредния ваканционен урод. Сергия до сергия, където тиквени семки кротко съжителстваха със златни колиета, а помежду им, в съгласие с тях, се мъдреха захарни петлета. Всезавладяващият бетон огризваше и последните възможни свободни площи, на които никнеха архитектурни шедьоври, наподобяващи отбранителен бент срещу испанската армада от най-добрите й времена. Дюните изчезнаха и на тяхно място се извисиха небостъргачи, чиито мазета се пълнеха с морска вода и прясна риба на място.

В капанчето, в самия център, млада дама в минижуп от все още мокри водорасли се надвеси над масата и попита:

- Прощавайте, свободно ли е при вас? - и недочакала отговор, зае място на плетения бамбуков стол, преметна крак връз крак и под безупречно синьото небе, някъде дълбоко иззад липсващото бельо, се отвори бездна, светкавица проблесна за миг, спусна се и едва не уби седналия насреща й господин на средна възраст.

Сърцето му не издържа и понечи да изтласка наведнъж всичката кръв към слабините. От гърдите му се разнесе оглушителен тътен и само здраво завързаният колан - китайско менте на "Долче и Габана", го спаси от екшъна да извади базуката изпод масата, да затрещи безконтролно с нея и да превърне всичко в репортаж от Грозни. Студена пот го обля, като си помисли какви жертви и щети щеше да причини. Пулсът му скочи до размера на задълженията му към "Топлофикация", на която не бе плащал от години.

- Господине... Лошо ли ви стана? - изгука загрижено тъмнокосата сирена и той я обгърна с поглед, който можеше да погълне всичките реститутски претенции към старата част на града.

- О, не, не... просто имам слабо сърце... чувствително на резки атмосферни промени. Сфирков, д-р Сфирков - рече той и подаде тръпнещата си от възбуда ръка, готова да сграбчи този венец на човешкия геном.

- О, много ми е драго, аз съм Мара. Мара Повтарачката. Повторя ли с някого, вече е мъртъв. Аортата му виси под корема, пръсната на парчета. В последно време хората взеха масово да измират от инфаркт.

Почти в несвяст д-р Сфирков се хвана за най-важния коронарен съд и усети как той още повече се втвърдява и пълни с почти невъзможна за по-нататъшно изтласкване кръв. Предчувстваше, че няма да доживее и първия път. Аортата му се изду като цепелин, готов да качи всички почиващи по крайбрежието на трансатлантическо пътешествие. Налагаха се най-бързи мерки за отпушване на съда. Каза си - "Какъв лекар съм аз, ако не мога да помогна сам на себе си?" Озърна се и - срам, не срам, воден единствено от общовалидния инстинкт за самосъхранение - награби Мара Повтарачката насред центъра на курортния град. Развози я от единия край на Созопол до другия и обратно. Спря чак когато кръвта захрани мозъка му и с прояснено съзнание успя да разсъди от каква беда се бе измъкнал. Но когато погледна надолу под себе си, ужасен извърна очи. От Мара Повтарачката бе останала само купчина раздърпани водорасли. Беше я направил на нищо, което се бе изпарило в нищото.

- Ей това е, неблагодарна е лекарската професия! - изстена той и с болка си припомни Хипократовата клетва. - Едного даряваш с живот, другиго търсиш и не го намираш.