Цацето се бе родила в Провадия - затънтено градче в горния десен сектор на картата, което само вещ микробиолог можеше да открие със своя сложен инструментариум. Бе израсла в обикновено семейство, но с дълго генеалогично дърво. На диаграмата, окачена на най-видно място в коридора до входната врата, редицата поколения бяха нашарили своята история на вехта амбалажна хартия, останала от сутрешните закуски на Гутенберг, и разклоненията стремглаво се множаха и спускаха надолу като прораснал от старото дюшеме бръшлян. Някъде под прогнилите му дъски фигурираше Цацето. Всеки път, когато искаше да види името си, се налагаше да разковава по няколко реда. Предците й имаха шанса да гледат открито от стената, но тя и следващите я бяха осъдени да наблюдават света като мушмороци, затрупани от дървения материал.

Цацето израсна, наля апетитна снага и местните ергени я накацаха като приватизатори - безстопанствено предприятие. Никому не отказваше да се яви на търг и накрая всички спечелиха. Възцари се народовластие и годините се затъркаляха в петилетни оргии, накърняващи традиционните нрави. Но с неумолимото време тя разви психосоматично заболяване - натрапчиво желание да стане първата жена-космонавт от пущинаците на Добруджа. Реши да отиде на лекар и един ден хвана прашния рейс за големия град.

Отиде в тамошната болница и след като се полута из мръсните коридори, мязащи повече на канализационна мрежа, погледът й спря на открехната врата с табела "Д-р Сфирков - психоаналитик", полюшвана от течението на счупените прозорци. Стори й се неразбираемо освен името. Плахо почука.

- Влез! - прозвуча мощен мъжки глас, който блъсна вратата и тя се затвори.

Цацето се смути, но пак почука и влезе, без да дочака повторна покана. Насреща й стоеше добре сложен мъж със старателно поддържана побеляла брада, огромно чело, подчертаващо интелекта му, и кръгли очилца с тънки рамки, иззад които я гледаха големи тъмни очи, от чиято влага можеха да се хранят огромните площи от посеви през знойния летен пек.

- Какво има, мило момиче? - по-приглушено попита докторът и тя вече можеше да чуе мислите си.

- Ами, как да ви кажа, докторе, от известно време насам ме преследва една и съща мисъл и не ми дава покой, дори и когато не мисля - желанието да стана космонавт.

- Такааа - отвърна д-р Сфирков, сбърчи чело и напрегна ума си. - А вие с какво сте се занимавали досега, разкажете ми как основно е протекъл животът ви.

- Ами, по цял ден около мен се навъртаха ергени и аз гълтах противозачатъчни през пет минути. Само нощно време можех да почивам, докато не ме споходи и тази неприятност и ми отне и съня.

- Добреее, значи единственият начин да се отървем от този кошмар е да ви подложа на хипноза и наистина да направим едно пътуване из Космоса, което преживяване ще успее да потисне това ви желание. Готова ли сте, настанете се удобно - посочи той с ръка бюрото си и с един замах го разчисти от всичко отгоре му, а то се разпиля по пода.

Д-р Сфирков охлаби колана и отвори силоза, откъдето совалката „Дискавъри" изръмжа страховито и пое заспалата вече пациентка. Огнените езици, отделяни от соплото, заплашваха да опърлят краищата на излязлата му риза. Превключи бавно на първа космическа, петите му се отделиха от балатума и той на пръсти потегли към нови светове.