Глей ся, пич. Седя на Трета буна под Варна, провесил съм объхтани нозе над водата, гледам морето как се клати под мене - сиво, студено, напуснато, празно. Няма руйни изгреви, рунтави залези, сребърни лунни петички върху чорлавите вълни, няма влюбени пубери, чайки, майки, мангали, кучета с панделки, капанчета и бирарийки с мъжете знаят какво, няма сладоледи, фафли и лимоната. Дори и рибарите не се вястват, щото тая есен и рибата не се набута на неусетни и мазни табуни в залива.

Седя си и си викам - поне едни руси кичури да тръпнат на една моя ръка разстояние над жежко оросена и прималяла девича гръд, поне тук-там ефирни моногащички да пулсират под бодливото слънчице в далечината или две-три чворести млади бичмета с гел и брилянтин в хед-енд-шолдърса да издуят гръбна квадратура и напечени като издут парашут плувки край някое самотно, изгубило се на плажа моме в нарастваща паника и възторг от своя мускулест шанс, поне едно водно колело с пляс-пляс педалите да пори като хей тамо лодка с пътник незнаен към великия Съветски съюз, че да взема и аз предизборно да се щракна със самоснимачката на червен фон, да се имам веднъж и завинаги на забавено кадро как бавно животът се клати, как кефлийски ме клати - и заминава от мен.

Обаче не. Вятърът бръсне, стърже, вие, скимти, скърца и скрибуца в олющените съблекални. Навсякъде е сиво. Студено. Напуснато. Празно. И няма. Няма никъде знак, че някой поне за миг дори тук е бил щастлив. Дори само заради това, че се е изпикал в морето. Другото лято край плажа на Трета буна може да построят и клозет. С част от социалните осигуровки на здравното министерство. Или на социалния президент. Все пак - Черно море не е селска яма. Или черна дупка в Космоса. Душа носи - клати се, надига и отпуща могъща гръд, хърка и свири - диша като заспал бронхозавър с тежък бронхит.

Ей ся е моментът да си разпъна спининга, да прекарам месината през порцелановите халки, да го издебна изотзад, да го изплющя с жесток замах и да си завра чепаретата, оловото и спинингите където трябва. Веднъж и завинаги да го изпляскам, ама така, че да ме запомни за цял живот. Да взема и аз най-сетне своето си от това стиснато и тежко море, над което изчезнаха дъховете ми, смеховете ми, сълзата, миговете и годините. Какво толкова искам? Не е чак толкова много. Всъщност - нищо не е. Две риби и пет хляба. Да хапнат моите хора. Челядта. Майка ми. И приятелите.

Клатя си аз спининга, клатя си краката, с други думи - клатя си квот падне на Трета буна, но тъй ме изклати животът, че нито хляб, нито карагьоз, нито вино. Целият ми живот мина ей тук, в очакване Бог да ми изсипе благините и гиздосиите на света като една дързост и красота. Бях IV клас, когато тоя филм почна, телевизорът ни още беше Опера, съветски, имахме Москвич 403, копродуктивен фалшификат на BMW, ходехме край руските групи за значки с Кремъл, Ленин и Мамаев курган, бездарието беше фашизъм, а морето вреше от карагьоз.

Не се коси, пич! Филмът е същият. Съветски. Мощна работа, ти казвам. Сергей Бондарчук! Позакърпя ли палтенцето, напролет ще си купя ново. Ако го човръкна оттук-оттам, москвичът ще изкара и тая зима. Преди Нова година ще сваля акумулатора и ще го дам на Вальо Топлото да седи отгоре му, а на Първи януари, ако бендексът зацепи, ще форсирам река Тимок и ще изрежа москвето на първа към Европа.

А дотогава ще се моля Бог да ме гледа отнякъде, да се смили над мен и да превърне тутакси 12 дка море под Трета буна на вино. Какво му трябва на човек?