Преди седмица по една от софийските линии се качих на стара, раздрънкана "Шкода". Ама много стара. И много раздрънкана.
Всъщност, честно казано, никога през живота си не съм виждал нов автобус "Шкода". Дори имам чувството, че някъде в Чехия работи специален завод за производство на стари, очукани автобуси.
На подобен таралясник съм се возил още като малък. Бяха пуснали няколко коли да разкарват пътниците от гара Земен до околните села.
...Скачаш от обвития в съскаща пара влак и хукваш към чакалнята на автостанцията. Колкото и бързо да тичаш, вътре, пред гишето, вече стои плътна като дувар опашка. Всички гледат хем мрачно, за да не позволят никому да ги предреди, хем уплашено - защото знае ли човек - тия пущини, билетите, може пък баш пред тебе да свършат.
В чакалнята е топло и задушно. Мирише на мокра вълна от дрехите и на въглища от пернишката печка. До печката проплаква пеленаче. В ъгъла кудкудяка кокошка. Лют цигарен дим се стеле под тавана и потича навън при всяко отваряне на вратата.
След хиляда часа чакане гишето най-после се отваря. Билетите, колкото и странно да е, стигат за всички.
Идва рейсът - както се казваше тогава. Народът трескаво напуска чакалнята и, блъскайки се с кошници, торби и дървени войнишки куфари, се скупчва пред вратата му. Отново същите погледи - хем мрачни, хем уплашени. Знаем защо.
Шофьорът на рейса - Ванчо Македонецо, е строг и мълчалив. Прави се, че не познава никого и не отвръща на угодническите поздрави.
Той не бърза да отваря вратата. Първо ще почерпи с цигара началника на автостанцията. После ще поговори с касиерката. После ще ритне замислено всяка от четирите гуми. Ще се качи в кабината. Ще слезе. Ще огледа отново гумите. Ще плюне върху предния номер и ще го избърше с топка конци.
Пътниците чакат с мълчаливо благоговение.
В един миг вратата неочаквано се отваря. Блъскане. Викове. Най-пъргавите и най-яките успяват да седнат. Другите се радват и на това, че са вътре. Ванчо натиска стартера. "Грр-грр-грр-пфъ!" - отвръща моторът. Пак стартер и пак - "Грр-грр-грр-пфъ!"
- Карбураторо е задавен! - обявява Ванчо и нарежда: - Десет души да слезнат да бутат!
Доброволци веднага се намират. Повече от десет. Рейсът е бутнат и запален. Доброволците с делови физиономии се качват отново. Шкодата тръгва. И в нея е задушно, както в чакалнята. От двигателя мирише на бензин и топло масло. Зацапаните плафони по тавана пръскат мътна светлина. Подът е студен и хлъзгав. Всичко това създава своеобразен уют. Пътниците са доволни. Доволни са, че са вътре, доволни са, че не вървят пеша или че не се тръскат в тъмното с разбрицани двуколки, теглени от равнодушни рунтави кончета. Друго си е рейсът! Техника! Цивилизация! Европа! Самороден талант в миг на вдъхновение дори е възпял превозното средство: "Чешка "Шкода" - селска сгода!" И този стих се знае от всички.
Сега, четиридесет и кусур години по-късно, пътувам с подобна "селска сгода" по една от софийските линии. Двигателят мирише по същия начин, плафонът цеди същата жълтеникава светлина. И друсането е както тогава. Липсват само бебето и кокошката.
"Откъде го изровиха тоя динозавър?!" - отново се питам.
И в следващата секунда осъзнавам, че едно и също нещо, ама съвсем едно и също, веднъж може да бъде символ на прогреса и друг път - символ на упадъка. Странно, мама му стара!
