Бялата по майчина линия мустанга тревожно изцвили. Отваряйки едното си око, за да не си хаби и другото, Поразяващия ум прецени, че това не е видение, изпратено от Великия дух, нито дори от Тоя, дето духа. По билото препускаше зеленоока костенурка, яздена от млад глуманч. Младостта му си личеше по това как аджамийски взимаше острите завои.

- Паси спокойно! - каза Поразяващия ум. - Неканеният гостенин ще бъде тук най-рано след две луни.

Вярно, точно след две луни ездач и костенурка пристигнаха запъхтени. Гостенинът се поклони седем пъти, преметна се през глава според обичая на племето им, па се представи:

- Казвам се Тъпакъ-туук и съм син на моя баща Тъпакъ-таам. Племето ме проводи при теб, защото съм глупав.

- Последното можеше да не ми го казваш - усмихна се Поразяващия ум, - ами я вържи зеленооката си костенурка за оня кактус, че каквато е припряна, ще ти избяга! И не на фльонга, а на възел! - скастри го Поразяващия ум.

Оня даже се престара, и шаман нямаше да се справи с възела, томахавка щеше да играе при нужда. Сетне седна удобно на ръбест камък и се превърна в слух.

- При мен ще се изучиш - каза благо Поразяващия ум. - Трябва да знаеш, че нищо не е вечно, а това се отнася и за глупостта. Глупав ли си, ще е до време.

Пламъчета на надежда заиграха в кривогледите оченца на зяпналия глуманч.

- Най-прилежен ученик ще бъда, Учителю.

- Въпросът е какво ще обядваме... - огледа се Поразяващия ум. - Вземи пушката ми! На онуй дърво беше кацнал един бизон. Убий го!

Тъпакъ-туук грабна пушката и викът му огласи долината. Предстоеше битка на живот за него и на смърт за бизона... Но при залез слънце се дотътри обратно:

- Учителю, уморих се да обикалям дървото, няма никакъв бизон. Сигурно е отлетял.

Поразяващият ум довършваше една рибна консерва от кашона, изпаднал при прокарването на трансбаирната железница. Хвърли кутията, обърса с ръка блажните си устни, па каза:

- Логично. Ако един бизон е кацнал, а сетне го няма, редно е да е отлетял! За жалост обаче бизонът не може да лети, а по тази причина не може и да каца. Но радващото в случая е, че се опитваш да мислиш. Лека нощ!

Тъпакъ-туук си легна гладен, но по-умен. А девет луни след първия учебен ден Учителя констатира:

- Няма бизони, а и консервите свършиха. Единствено има...

- Какво? - рипна от мястото си Тъпакъ-туук.

- Опасност да пукнем от глад! Кого да изядем? Бялата по майчина линия мустанга или зеленооката костенурка?

- Костенурката е по-малка и ще я изядем по-бързо, а с мустангата можем по-бързо да се махнем от туй проклето място...

Да беше се явил Великия дух, едва ли Поразяващия ум щеше да се зарадва толкоз.

- О, ти си вече умен! - плесна с ръце той. - Предлагаш да изядем мустангата, нали? Щото, след като я изядем, ще бъдем сити и туй място вече няма да е проклето!

Тъпакъ-туук рязко се надигна, разтърка оченца и каза:

- Учителю, ти май си оглупял!

Па се метна на Бялата по майчина линия мустанга, оставяйки на Поразяващия ум зеленооката костенурка. А тя гледаше толкова тъжно, че съвсем логично зелените й очи проговориха с човешки глас.

- Ех, Поразяващи уме, хубаво е, когато ученикът надмине учителя си. Страшно е, когато учителят стори същото!