Има една такава възраст, някои я наричат преклонна, когато паметта се избистря и палаво тича като планинско поточе. В такава възраст човек е склонен да си спомня, към извора се връща, че и по-дълбоко - нейде из земните недра.

Спомня си човек как с копие в ръка и на слон е преминавал Алпите, как всеки му е свалял шапка за съчинената от него Одисея или Пета симфония, как са се захласвали пред фреските му или как заедно с брат си са положили основите на седмото изкуство. Такива работи си спомня човек, но ако през целия си живот той не е показвал кой знае какъв слух, а до болка е чувствал липсата му, но в съзнанието му бликнат токати и фуги или ако през същия този живот не знаел какво би се получило при смесването на жълтия и синия цвят, а изведнъж си спомни за излезли изпод ръката му пейзажи и портрети, то ако поразмисли достатъчно, човек би стигнал до един вълнуващ извод, който сам по себе си защитава идеята за прераждането.

До този извод бяха стигнали и обитателите на дом "Сияйна възраст", чиято средна такава представляваше дроб с числител -брой на пукнатите керемиди и знаменател - радиус на камбанката, дето бие за закуска, обед и вечеря.

- Тръбач, свири сбор! - викна насред двора дядо Серафим, който заради жегата беше по риза и наполеонки.

Мисълта за неизбежното Ватерлоо яко го тресеше и той размахваше чепатия си бастун. Но тръбач не се виждаше наоколо. Само в близката палатка (по-точно беседка) дядо Генчо умислено ръфаше ябълка.

- Те таз белфльорка - фъфлеше си той - ме тупна некогиш по чутурата, та се сетих един физичен закон. А кво остана сегинка от ней? Сал една огризка.

И той я запокити към храста, зад която самата Клеопатра, преродена в баба Пена, с парче от гребен решеше оредялата си коса, докато дядо Наум й държеше парче от огледало.

- Рисувал съм те аз тебе - шепнеше той. - Но дали със загадъчна усмивка или с младенец бозаещ?! Кой да помни...

Силен звук на течаща вода ги накара да се обърнат. Дядо Методи беше пущил чешмата и отприщил гласа си:

- Шуртете вий, води, във хекзаметър! Хекуба плаче, скубе своите коси Приам... В петата си Ахил се вглежда без надежда... Отдолу иде тъй красивата Елена...

В този момент от сянката на ореха разчорлен и с ръце зад гърба излезе дядо Божил.

- Хей - подвикна му баба Пена, - я изкарай оная там... Как беше... Деветата! Пам-пам-пам-пааам!

Дядо Божил хич и не се обърна.

- Не чува - с прискърбие забеляза баба Пена.

- Море, не чува ли? - ухили се дядо Наум. - Я гледай!

Дядо Божил припкаше към столовата. Беше се раздвижила средната възраст на обитателите, а пръст в тая работа естествено имаше радиусът на камбанката.

Старците насядаха около масите. Последен дойде дядо Румен. Той обходи с мъдър поглед всички, па се кротна в ъгъла при баба Миладинка.

- Ех - произнесе старецът, гладейки бялата си брада, - а някога всеки от нас е бил нещо...

- Познай какво ще има за десерт! - облещи се насреща му баба Миладинка, която все твърдеше, че е мома.

- Хм - тъжно рече философът, - комай нищо не се е преродило в тебе, Миладинкеее...

- Не позна! - плесна с ръце момата непреродена, чийто слух не можеше и да се сравнява с Божиловия. - Едно на нула за мене! За десерт ще има компот от круши!