Топлият южняк заобикаляше красивата планина, промъкваше се помежду китните и бедни някога крайстолични села и се втурваше по булевардите и улиците. Все едно че беше месец май.
Кестените полагаха неимоверни усилия да не цъфнат. Бездомните кучета се излежаваха по нагретия асфалт. Котките се късаха от любовни ухажвания, придружени с вопли като на новородени. Все едно че беше месец май.
Прозорците на блокове, кооперации и къщи бяха отворени, но и осветени, тъй като до преминаването към лятното часове време имаше много дни и седмици. По балконите съседки си клюкарстваха, а по прозорците мъжете издишваха дима от новите евтини румънски цигари с нескрито удоволствие. Но и едните, и другите с по едно око дебнеха движението по улиците и междублоковите си пространства. За да са в течение докога, къде и с кого се разхождат непълнолетните им чада. Все едно че беше месец май.
Само в един голям апартамент някъде нависоко нищо не светеше. Или поне не се виждаше да свети иззад спуснатите дебели плюшени завеси. И единствено по-наблюдателно, по-любопитно и по-професионално око можеше да забележи, че стъклата на здраво затворените петкамерни вносни дограми са изпотени като в сауна и по тях от време на време се стича струйка кондензирана пара, превърнала се във вода.
Зад тези завеси и дограми беше тъй горещо, че мъжът беше постлал креслото си с найлон, да не се повреди дамаската, и си вееше с виетнамско ветрило, подарък от наскорошно служебно посещение в далечната страна. Встрани от креслото мощен вентилатор се въртеше в четирите световни посоки, но носеше не хлад, а само опасност от ишиас.
Но на мъжът му беше все едно. Толкова беди му се бяха струпали напоследък, че ишиасът можеше само да му помогне, измъквайки го от тъй неприятното медийно внимание, начоколило го от месеци. Горещината в почти запечатания апартамент се дължеше на издутото докрай парно. Топките на всички радиатори бяха завъртени до откат, до немислимите за стотици хиляди столичани буквички "max.", а показанията на така наречените топломери се сменяха със скорост, сравнима единствено със скоростта на сменящите се цифри в такситата.
Този мъж имаше два проблема.
И единият трябваше да бъде разрешен чрез подлагането на тези неистови високотемпературни мъки. Мъжът си чакаше сметката, копнееше да я получи. И после всички да му я видят. Не, не да му видят сметката в преносния смисъл на думата, а в оня, в буквалния. Да я покаже, за да има основание да каже, отмятайки перчема и усмихвайки се иззад очилата, ето и мен ме лъжат, и мен ме ограбват - ерго, аз съм непричом, оставете ме на мира, значи.
Вторият проблем на мъжа обаче беше по-сложен. Само след по-малко от три месеца, на 1 май, той щеше да бъде принуден да се изправи в поизлинелия и поокастрен столичен парк пред множество хорица и да им говори. А какво... Не му се и мислеше. Ох, рече си мъжът, и дано някой тъпак пак не ме представи като: "...човека, който се грижи във вашите домове да има топлина и светлина..., министъра на..., председателя на...", както миналата година. А пък ако можеше изобщо този ден и този месец да изпаднат от календара тази година!
Редактирано от - kovalski на 20/2/2008 г/ 21:11:32
, които напирайки навън се изляха през клавиатурата ми в едно есе на тема:
/ неща от живота като примерно сметки за парно, за ток и вода! 
Радвам се, ако е той и същевременно се натъжавам, че не го виждам вече сред нас. 
