Сухият пън нежно пропукваше в камината, искриците се втурваха през комина и това придаваше на безкрайния вестибюл уют. Дълбоките кресла бяха обърнати така, че от тях да се виждат и огънят, и високите борове зад прозорците.

- Какво четеш?

Ответ нямаше. Даже не се разбра чут ли бе въпросът.

- Попитах те какво четеш.

Демонстративно обърнатата към него корица замени отговора после отново зае мястото, което й се полага, върху коленете.

- Нещо сърдиш ли се?

Мълчание. Само русите коси се пораздвижиха, а сините очи погледнаха встрани.

- Е, добре де, сега какво. Знаеше, че ще е така, че рядко ще имам време за теб. Питах те, беше съгласна, нали? Сега не е ли малко късно да се мусиш?

Показалецът на дясната ръка докосна полуизплезеното езиче, след което прехвърли страницата.

- Искаш ли да ти покажа какво съм ти донесъл от Брюксел?

Сухият пън изпъшка, разцепи се под напора на огъня и двете му половини паднаха наляво и надясно. Реши, че това му е попречило да чуе отговора.

- Знам, че нищо не ти трябва, но все пак... Като внимание...

През прозорците се видяха в сумрака преминаващите сенки на ония, на които това им беше работата, да обикалят наоколо. Сенките винаги бяха мълчаливи, съседното кресло - само рядко.

- Добре де, знам, че първо трябваше да се отбия при теб, а после да ходя в тая Варна, знам. Ама какво да направя, оня вече беше обявил срещата, събрал ректорите, бил им обещал, че и аз ще ида...

Русите коси паднаха назад, лицето се вдигна нагоре към огромния полилей.

- Тъмно ли ти е? Да запаля ли и другите лампи? Ей, ти да не би да ревнуваш?

В сините очи за първи път нещо се мярна, нещо средно между ирония и безразличие.

- Тогава какво? Да съм казал там някаква глупост? Кажи де!

Още една страница се преобърна, едновременно със свиване на раменете.

- Добре де, казах, че студентите, още докато учат, трябва да знаят какви ще станат. Не е ли така, какво? Аз как още докато учех в Англия, знаех, че ще стана такъв, какъвто съм. Клинтън също е знаел още в колежа. Те защо да не знаят.

Ръцете в съседното кресло се пораздвижиха, позавъртяха, не намериха картончето, с което да отбележат докъде очите са стигнали с четенето, после два пръста нежно прегънаха ъгълчето на страницата.

- Мразя това! Така се развалят книгите.

В сините очи този път се мярна само ирония, безразличие нямаше.

- Добре де, староергенски навици, знам какво си мислиш. Прощавай.

В сините очи не пролича прошка.

- Друго да ме упрекнеш? Аха, сигурно си мислиш, че идеята ми аз да назначавам ректорите е тъпа, нали? Да, ама не. И знаеш ли защо? Ами защото мисля за бъдещето, затова. Щото какъв ще бъда после, мислила ли си? Твойта лесна, а мойта? А така, като назнача някой ректор..., нали знаеш, после нищо няма да ми откаже, може да ме назначи за доцент дори.

В сините очи се мярна стар, недоизречен въпрос..

- После, казвал съм ти, после и за това ще помислим, не се коси.

В сините очи не остана нищо.