Слушайте: един психопат уби 32-ма студенти и преподаватели в Блексбърг, Вирджиния, смятайки се за Христос, и се самоуби. Оръжейното лоби обяви жертвите за виновни - отишли на занятия невъоръжени. Ето как според традициите на тази велика и свободна страна е трябвало да протече касапницата:

Чхо Сюнху влезе решително в аудиторията, размахвайки два разкошни пистолета "Глок", австрийско производство, радостта на бате Бойко. Страхотни възможности за бърза стрелба, големи пълнители, куршуми дум-дум, само $500 . Предвидливо носеше модна кевларена бронежилетка. Тези на студентите бяха струпани до бюрото на професора, защото беше напекло. Той го уби с първия изстрел и зае мястото му. Беше дошло сурово време за сурови учители. Така е то.

- Богаташки синчета, вие решихте да пролеете моята кръв в ъгъла! Единственият ми вариант е да ви изпотрепя!

Смутени, студентите затърсиха оръжието си, туткави, нетренирали, обречени. Паднаха първите покосени.

- Спартанци, пардон, политехници - не спираше Чхо - по пладне ще обядваме в ада! Мензата е затворена.

- Той има бляскав Глок! Куршумите му са жужащо ято, ще закрият слънцето! - Били Хлапето хлипаше ужасен.

- Тъкмо ще се бием на сянка, синко, как пече само - отвърна храбро иракският ветеран и се затъркаля, изваждайки колта си. После изръмжа:

- Уцели ме, гад жълтолика. Дебалансиран, влезе откъм петата, излезе през подезичната кост... Нима пак съм в джипа, насред жарката пустиня? Ей, мангалче, на ти минерална вода. Как се лее по лицето ми само...

Пиюк-пиюк-пиюк - пищяха проектилите. Трийсетте мъртви излязоха от телата си и се скупчиха под тавана. По дълъг, тъмен тунел душите им влетяха в огромен и приветлив оръжеен магазин, където глъчливо заизбираха личните си пушкала. За следващия живот. Един се откачи от времето и видя отблизо как черепът му се пръсна и мозъкът падна в краката му като орехова ядка. На злодея или на героя? Още не бях решил. Докато полицията се дотътри, вонята от труповете стана непоносима. Защо й плащаха? Всеки сам си е шериф. Така е то. Тъмна фигура се стрелна край корееца и падна ранена до Били.

- Викай ми Монката. Маркирах тила му с листче-мишена. Бил съм в Афганистан. Отмъсти за нас! Ох! Виждам трендафили, безкрайни поля с жълти рози, люлени от вятъра. Ах! Макът е опиум за народа...

Били го метна на рамо, хвана иракския ветеран за яката и ги повлече. Не можеше да ги остави на врага. В свободната си ръка стискаше револвера, шестзаряден, дългоцевен, огледално полиран, никога не засичащ. Подгони азиатеца по коридори, стаи на чистачки и аули. Скачаха през прозорците, преследваха се на покрива. Успя да мерне за миг десетката на листчето и гръмна от глезен.

Слушайте: Били Хлапето рухна уморен, но щастлив на земята. Отначало тихичко, но после все по-уверено той запя: "Шест кокошки съм заклала..." Песента на победата. Беше станал мъж. Ветераните тържествено мълчаха. Така е то.