Няма съмнение, че Франция и България си приличат като франкофонски страни. Последният пример е поведението на избори. И в двете държави 80% от избирателите решават вота. Разликата е в детайлите. Докато миналата неделя над 80% от французите излязоха да гласуват, защото смятаха, че от тях зависи нещо, някои тревожни прогнози за наближаващите европейски избори в България през май сочат, че близо 80% от българите могат и да не отидат да гласуват, защото са се убедили, че от тях не зависи нищо.



Нашата политическа класа тръгна по пътя,



от който френската се върна. През 2002 г. парижките партийни стратези приспаха електората с изтъркани от употреба мантри и отвориха широко портала за лидера на крайната десница Жан-Мари льо Пен да се класира триумфално на втория тур на президентските избори. Срамът от политическото падение, а не партийният елит мобилизира тогава електората да се втурне да спасява републиканските ценности на поправителното гласуване. Резултатът бе масиран вот по севернокорейски за един затънал в скандали политик като Жак Ширак, който все пак бе по-малкото зло. Поуката: политическата класа да се раздели с партийните слонове и да отвори път за ново поколение, което най-сетне би дало надежда за излизане от блатото на корупцията и хроничните социални проблеми.

Точно това се случи и завчера французите повярваха, че има смисъл да гласуват. Куриозно е, че една пета от тях решиха за кого да пуснат бюлетина едва в изборната секция, което показа, че са били мотивирани да излязат от дома си не от лозунги, а от самочувствието си, че техният глас е важен. За първи път от десетилетия традиционната десница и левица дадоха ясен знак за обновление и за първи път от много години народът наказа популистката крайна десница, която се преструваше, че промяната идва откъм нея. В крайна сметка всеки гласува за себе си, като се разпозна в нечия платформа.

В България се наблюдава обратната тенденция. Политиците направиха всичко възможно народът да не забелязва разлика между партиите и да не разпознава своето бъдеще в техните обещания. Затова не вижда защо да гласува и от избори на избори става все по-пасивен. След като последователно даде властта на партии от всички цветове на дъгата, включително и от разни коалиционни нюанси, той предпочита да наказва политическата класа не чрез санкциониращи вотове, а чрез санкционираща пасивност. Ако гласува за някого, търси кандидати, които още не са били на власт. На фона на масовото мрачно мълчание се откроява гласът на популистките формирования и няма да е чудно, ако след месец точно те заговорят най-звучно от името на България в Европарламента.

Може би страната има



нужда от очистителния срам,



който преживяха французите, за да разтърси политическата си класа и да върне самочувствието на народа, че някой се интересува от неговото мнение. Ако параванът на демокрацията се свие до кошмарните 20-30%, родните партии ще лъснат пред Европа голи-голенички като четирибуквието на Азис от рекламен афиш. Последният им номер да примамват избиратели с чалга е показател за тяхната изчерпаност. На следващите избори, и канкан да играят, ще разчитат само на любопитството на чуждите туристи, както прецъфтелите дами на Плас Пигал в Париж показват жартиери колкото за атракция на японци и китайци.

Франция даде надежда на избирателите, когато им показа, че наистина имат избор между ляво и дясно. Сговорът на партиите да крадат "в съжителство" беше болестта, заради която не само Франция, но и Европа изпадна в застой. Французите отхвърлиха през 2005 г. евроконституцията не защото се възпротивиха на традиционната водеща роля на своята държава в ЕС, а защото не виждаха накъде ги води собствената им политическа класа. Оздравителните процеси във френското общество са добър сигнал за Европа, а и за България, защото вече сме част от нея. Ако родните политици залегнат малко над френския, както е редно за франкофони, може и да разберат посланието от Париж. Тогава и народът ще има за какво да им каже едно мерси.