Месец май, годината е 2007-а. Някъде след пладне. На черноморския бряг са се събрали "хиляди, маса народ". Жени ахкат, баби се кръстят, деца се кокорят, а старите морски вълци са пребледнели и скулите им мърдат от стиснатите зъби...

Морската вода се е отдръпнала на десетина метра от брега и на оголеното дъно сред водорасли, мидички и миналогодишни джапанки се мятат трагично риби.

Не, такова явление не е записано в дневниците дори и на най-старите капитани. Защо, питат се всички, защо Черно море се отдръпва от нашия бряг?! Учените посрамени мълчат, врачките не гъкват, слуховете пеят своята грозна песен.

Братушките ли ламтят за цялото море и го придърпват към себе си? Румънците ли ни измъкват морската вода, та да я бутилират и продават в сърцето на Париж като "О де Мамая"? Турците ли са решили да провалят туристическия ни сезон, за да не пустеят техните плажове?... Обяснения колкото искаш и само едно от тях е вярно. Дава го бай Костаки от Созопол, потомствен рибар.

- Защо избяга морето ли? - въздъхва Костаки, докато кърпи старата мрежа. - Взеха му страха! Такива работи направиха, че морето избяга... Застроиха брега на 100 процента! Игла да хвърлиш, на гол туристически задник ще падне! Няма къде един кокошарник да вдигнеш! Затова внасяме яйца от Турция! А ония изтласкаха морето навътре, та да има къде още да строят! Хотели и ресторанти правят върху оголеното дъно и басейни, да има къде да плуват туристите, щото морето бега...

Иглата се премята из мрежата като проблем из инстанции.

- Вика ми булката: "Какво ще правят тия, като застроят пак плътно? Нас ли ще подхванат?!" Викам й: "Ще ти се! Пак ще се отдръпне морето, пак ще освободи дъно." А булката, нали е женска, та я човърка отвътре, пак пита: "Докога така, Костаки, нали ще стигнат Одеса и ще стане някой международен конфликт с непредсказуеми последствия в глобален мащаб!" Женски приказки...

Бай Костаки пали люта цигара с пръсти, пожълтели като топло пушена скумрия.

- Ходих аз при най-тежкия - разказва Костаки, - вратът му като ханша на фолкдива, джипът му като риболовен траулер, любовницата му като моряшки сън, абе началник. Викам му: "Ше извинявате, ама... От местното население сме..." Той вика: "Че не ви ли изтребихме?!" "Ами ха де, пропуснали сте ни. Обаче от морето си вадим хляба ние, пък то сега се отдръпва. И лодките ни останаха на сухо, какво ще правим?!"

Споменът преминава пред очите му като облаче тютюнев дим.

- Вика ми най-тежкият: "Ще ловите риба! Ще наредя на моите хора да ви преместят лодките до водата и ще ловите. За услугата не искам нищо, само улова, да има какво да ядат туристите по хотелите." Изтръпнах! Викам му: "Ама целия улов?!" Вика ми: "Да не се затрудняваме с делба, ще вземем да се скараме, а да се кара с мен, не е полезно за никого! За здравето ти мисля, мой човек!" Повярвах му. И колкото да кажа нещо, му викам: "Ама така наистина ще ни затриете!" Онзи ме тупа по рамото: "И това ще стане. А дотогава ловете риба колкото искате, това напълно ме устройва."

Бай Костаки хвърля цигарата, тя преминава през въздуха като трасиращ куршум и тупва в пясъка сякаш след неуспешен изстрел.

- Морето се отдръпна, та какво остава за хората! Ама какво разбирам аз, искай от мен да кърпя рибарски мрежи, пък другото божа работа...

И пръстите му пак тръгват след иглата, търсейки изход от мрежата.