Минаха евроизборите. С огромен успех, естествено. Този път политическата класа успя да докара цели 29 % от потенциалния електорат пред урните. Да бяха монтирали до тях плювалници, три пъти повече народ щеше да изтече (харизвам идеята на административния министър, оня, дето само на име го е докарал).
Безвъзвратно отлетя илюзията, че новодемократичният управленски елит най-накрая ще се замисли сериозно върху обстоятелството, че броят на българските граждани, страдащи от ужким неизлечимото заблуждение, че все нещичко от съдбата им зависи от техния вот, с всяка година тревожно намалява.
И това не е всичко, както се казва в добрите стари фалшиви реклами. Елитът не само не се замисли, но и като ужилен реагира още при първото по-плахо лансиране на подобна интерпретация на изборната пасивност. Министърката на евроинтеграцията Гергана Грънчарова отсече: "Не приемам тезата, че хората, които не гласуват, дават знак, че искат предсрочни избори".
Реших да проверя дали е права. Тръгнах по "Витоша" и наврях микрофона под носа на първия попаднал ми електорален екземпляр:
- Господине, гласувахте ли? - питам учтиво.
- Ще гласувам, да бе, утре може и още по-голяма дивотия да ви дойде на акъла, я се разкарай оттук! - е учтивият отговор.
- Щом не искате да гласувате, какво искате? - преследвам жертвата упорито.
- Искам да ми се махнеш от главата! - вика оня и отминава гордо, по граждански.
Значи наистина не иска предсрочни избори конкретният недоволник. За да съм сигурен, че не съм попаднал на случайно изключение от правилото, разпитах по същия евристичен терк бабичка, продавач на чорапогащи, мутра, сънлив таксиджия, студент, уличен музикант, еднокрак мургав просяк, пиян абитуриент. Предсрочните избори не им влизаха изобщо в дневния ред.
Те искаха съответно: да пуснат внука от затвора; да си премести сергията на следващата пресечка; да не му се ежат браточките за потрошения джип; да изкарва по две хилядарки на смяна; младата преподавателка по брокерски диморфизъм да се влюби безнадеждно в него; да докара мелодията на "Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат"; мустакатият полицай да го бие само веднъж седмично; да изтрезнява по-бързо, за да се напие още няколко пъти.
Питах по телефона и Спас от Забърдо, приятел на Панчо от Чепеларе.
- Как какво искам? Искам да ме изберат за президент! - ми вика Спас.
- Тя тая - му обяснявам, - хич не я виждам като как ще стане!
- Ще стане, ще стане, аз съм го изчислил! - ме убеждава Спас. - Гледай сега, на изборите през 1990 гласуваха 5 милиона български граждани, през 1991 - 4,5 милиона, през 1994 - 4 милиона, през 1997 - 3,5 милиона, през 2001 - 3 милиона, през 2005 - 2,5 милиона, сега на евроизборите - по-малко от 2 милиона.
- И кога ще ударим нулева избирателна активност? - питам.
- През 2 026 - отговаря. - На президентските избори. Ама не баш нулева! Трима са решили да упражнят своя вот. Шурето Стефан, първият братовчед Петьо и аверът Наско, барман в градския хотел. И тримата са обещали да гласуват за мен.
- Честито, г-н президент! - поздравявам сърдечно. - Като била такава работата, що не взема и аз да гласувам за теб тогава!
- Недей! - моли Спас. - Ще качим процента на гражданската ангажираност до 133 и 33 в период. И в Бангладеш ще ни се смеят.
Добре де, ще си остана в къщи. Няма да излагаме родината, я!
