онцерт за солист без оркестър...
Пон, 2007-06-04 20:32
Победата на националния тим срещу Беларус бе логична, точна и необходима. Нашите се изявиха като зрели професионалисти, които нито за секунда не оставиха шанс за скромния си съперник. Акцентите в Минск бяха дебютът на селекционерския пост на Станимир Стоилов и премиерата на Бербатов след периода му от седем мача без гол с екипа на България. И двете промоции се състояха успешно. Новият наставник защити печелившия си стил от последните две години, базиран на стабилно вледеене на топката и активно движение по терена, а нападателят отново изуми и свои, и чужди със свръхестествената си дарба.
Извън двете солови партии представителният тим имаше излъчването на солиден оркестър, в който всеки изпълнител е наясно със своята партитура. В крайна сметка полифонията се получи, за разлика от фалшивия хор по Стоичково време. С всичките нормални уговорки за скромните съпротивителни сили на домакините, които в момента имат едно известно име – Александър Хлеб, но нямат никакъв отбор.
И тъй като обикновено медиите у нас са особено дашни на хвалебствия, защото за другото трябва нещо повече от еврокомсомолски ентусиазъм, ми се иска да погледнем отвъд това 2:0 на стадион "Динамо" в града-герой от Отечествената война. Ясно е, че Стоилов става за селекционер, ако се измъкне от примката на Сираковите схеми. Очевидно е, че този национален състав не е изчерпан откъм потенциал и мотивация. В същото време зависимостта на успеха или неуспеха от Бербатов започва да тежи със заплашителна сила. Дори срещу толкова безобидните беларуси в събота вечер хич не се виждаше кой и как ще вкара гол освен звездата на Тотнъм.
Вярно е, че в почти всеки тим има доминиращ стрелец, но в нашия случай тенденцията придобива симптоми на отклонение от нормата. Не ми се иска да цитирам статистиката (тя вече е извела феноменалния коефициент на Митко), тъй като и без нея е ясно, че през последните четири-пет години националният тим е функция и отражение на Бербатов. С едно изключение през есента на 2006-та, когато се състоя изригването на Мартин Петров. Впрочем левичарят от Враца е единственото допълнение към солото на капитана.
Не толкова отдавна изглеждаше, че нашият футбол ще се радва на цяла група от ярки нападатели – Бербатов, Мартин Петров, Светльо Тодоров, Владимир Манчев, Валери Божинов, дори Георги Иванов, Велизар Димитров, Христо Янев... В крайна сметка на сцената останаха само първите двама и хорът се стопи до един солист и един първи подгласник. Останалите или изпаднаха от голяма игра като Гонзо, или си останаха за местна консумация като Велизар и Янев, или затънаха в собствените си проблеми като Божинов, Светльо и Манчев.
В последно време се появиха алтернативи като Йовов и Телкийски, но да се очаква че на 30 години двамата ще надскочат ръста си на клубни фойерверки е наивно. Дори срещу Беларус се видя, че Христо и Мечо не могат да бъдат нещо повече от резерви в представителния тим. При това положение търсенето на изход от моноцентризма под звездата на Бербатов трябва да продължи към Цветан Генков, Валери Домовчийски, Ивелин Попов, защо не и към Георги Какалов, Димитър Рангелов и дори Тодор Колев. Току-виж решението изскочило от най-неочаквана посока.
Ако не се разчупи монополът на Бербатов, за който геният от Благоевград няма никаква вина освен, че футболист като него се ражда веднъж на половин век, българският отбор ще си остане заложник на собствената си ограниченост. Утре ще излезем срещу словенци или албанци, които ще бъдат по-амбицирани, по-брутални и по-умели от беларусите, и – край на илюзиите. Те и сега не са много, но все пак дишат...
Впрочем най-сериозното предимство на румънците спрямо нашата формация е пълноценният състав. Северните съседи могат да разчитат на ядро от играчи от висока международна класа – Муту, Марика, Киву, Тамаш, Контра, Дика, Николита, Никулае... За отбора на Пицурка обикновено вкарват различни имена и това го прави значително по-жизнен и по-конкурентноспособен. По тази причина сънародниците на Чаушеску и Дракула са доста по-трудни за всеки опонент в справнение с българите, които се молят на един-единствен бог – Бербатов...
Дори да се промъкнем по някакъв начин до европейските финали, там ще повторим португалското заколение с този профил на отбора. Българският футболен бум от периода 1993-1998 стана възможен, защото бе реализиран от петима "чудотворци" - Христо Стоичков, Емил Костадинов, Любо Пенев, Данчо Лечков и Краси Балъков. Същото важи и за другите изригвания от нашата черга: Турция – Шукур, Хасан Шаш, Давала, Тугай, Емре; Гърция – Харистеас, Загоракис, Басинас, Янакопулос, Делас; Чехия – Росицки, Недвед, Колер, Янкуловски, Бергер...
Само с Бербатов и Мартин сме по-близо до масовката, отколкото до елита на Европа. А сега може да се пробие по-лесно в сравнение с миналото заради постепенното отмиране на националните отбори като основна кауза във футболната ценностна система.
ГЕОРГИ АТАНАСОВ
:1+1: 
). 
, или е намислил да викне Гонзу да ходи като Рамбо по терена и да разсмива противника 
толкоз!
