Не знам откъде да започна. Граматически не знам откъде да започна тази история - дали от миналото й, дали от несъстоялото й се бъдеще, или пък направо от актуалния, сегашен момент, който свързва и миналия, и бъдещия.

Сегашният момент изглежда така: той се качва в колата си и тръгва - младият американец, който беше отседнал у баба Тинка.

Бъдещият момент на историята е, че моя първа братовчедка няма да се омъжи никога за този американец.

Миналият момент е най-дългият заради обясненията и уговорките, понеже не всичкото минало е отминало и не всичкото минало се е случило, но е можело да се случи.

Като например това, чe баба Тинка ни е нещо като роднина, но не съвсем. Щяла е да ни става роднина. Щяла да се жени за брата на дядо ми Павел - дядо Енчо, но не са се оженили. Щели да имат деца и внуци, ако господ е щял да ги благослови. Щели да им се случат къде повече, къде по-малко от хубавите и от лошите неща в този живот. Но щели да се обичат. Разказвам за тази обич винаги в бъдеще време в миналото. Понеже е останала там, в бъдещето на миналото.

Бъдеще в миналото е сложно глаголно време.Образува формите си с помощта на спомагателния глагол "ща", спрегнат в минало несвършено време, и сегашно време на спрегаемия глагол, като двата глагола се свързват със съюза "да": щели да се вземат, щели да вървят, щяло да им върви, децата им щели да проходят, щели да се обичат.

Баба Тинка я каним на всички семейни тържества, понякога оставяме децата си при нея, да ги гледа, докато ни няма. Тя обича нашите деца и обича да припознава в нашите деца своите. Припознава ги не с онези завистливи очи на старите моми, нито с тъжните очи на майките, които са загубили децата си. Припознава ги с очите на онази мома от фолклора, чието село е пресъхнало, понеже змеят е затворил изворите, но тя знае, че господ ще прати спасител на кон.

"Два коня и две мъжки ръце, друго нямам, тия дни идвам да те искам. Баща ти, ако те даде, хаир да са му конете, и двата му ги харизвам, на ръце ще те отведа." Така й казва една вечер, тихо, докато пълнела стомните. Тя кимнала леко, със сърцето си, още по-леко паднала китката от ухото й. Оттогава всяка нощ чакала два коня, водени от две мъжки ръце. Сънувала коне по-верни от ръце и ръце по-бързи от коне. Останала дълго в този сън, водата в стомните изтекла, било понеделник. Събуждането дошло в неделя по обед, когато не го видяла на хорото, а привечер конете се върнали сами. Майка му писнала на умряло, хората говорели, някои гадаели, и все било вярно. Едни казвали, че бил убит, други, че станал убиец, трети го били видели в града, в дюкян някакъв, купувал коланче, герданче, или пък и двете. После се чуло, че заминал на гурбет в Америка. Стомните й изсъхнали, напукало се шареното им, от празнота ли, от сухота ли - натежали и една вечер се пръснали в ръцете й. Не било добър знак празна стомна да се счупи,ако е пълна, от голям кахър ще се отървеш, празна да се разбие - ще кукуваш додето си жива, така казвали старите хора. Спомнила си и още от тези приказки - не е на хубаво беден човек да има бял кон, ще го урочасат, ще му завидят, пък то на Енчо и двата коня били бели, и либето му бяло, бяла Тинка .

Тя, белята, от нещо бяло ставала, ей така - докато му се радваш, затуй и се казва "беля", но споходи ли те - в черно се обличаш. Почернила се бяла Тинка и станала още по-бяла.

Косите й са бели и въпреки че за мен и децата ми е "баба" Тинка, не прилича на баба. Прилича на фолклорната мома от песента със змея, мома с побелели коси. Дълги и бели, едно бяло море.

Насред Бяло море се колебае, има няколко минути, в които се отказва.

Оттук нататък историята я знаем от американеца.

Каква ти Америка, Енчо, му казват две момчета, на чист български му го казват, нашенчета. Америка е далече, много вода има до нея, океан е това, не ти е реката.

Водата става по-убедителна след разказите им за всички, тръгвали някога за Америка, но не стигнали, уж корабите големи, чисто нови. С водата човек никога не е сигурен, ако не на отиване, на връщане може да стане белята, хем с пари ще се прибираме, язък ни тогава за мъките, язък ни за майките и за либетата, язък.

Момчетата слизат в Италия, Енчо в Америка, но после Италия сама го намерила.

Била емигрантка, като него. От стара италианска фамилия. Първо разбирал само името й. София (с ударение на "и"). Звучало като София (с ударение на "о"), напомняло за България, но най-много за Тинка, същата тъга в очите, и косите същите. Една нощ била досущ като Тинка. На сутринта той тръгнал за България, тя останала; той оставил от себе си, но и двамата не знаели.

Кръстила бебето си Винченцо.

Баба Тинка разказва, че за всичките години само веднъж е сънувала дядо Енчо. Сънят й бил пълен с коне. Бели коне, като неговите. По опашките им пясък, от ноздрите излизат риби. Цвилят конете, ровят в земята, тропат пред портите, после хукват и все къщата й обикалят. Обикалят, обикалят, а дворът се пълни с риби, и рибите с конски опашки.

На сутринта се прекръстила.

Джобовете пълни, в душата му празно. Корабът бавен и защо ли да бърза, кой ли го чака, кой ли го жали, кому е пристанала бяла Тинка, добила ли си е рожба, сеща ли се за него. Много вода наоколо, още по-много мъка. Ширнали са се и двете, току пред очите му, ще го залеят, ще го удавят. Гледа водата, гледа мъката, мъката бистра, водата мътна, сливат се двете, на поляна приличат. Дали са му живи конете, храни ли ги добре майка му или ги продаде, кой ли ги купи, ако ги види, ако им свирне, ще трепнат ли, ще рипнат ли.

После видял бяла Тинка. По водата ходела, право към него идвала. Още по-хубава, още по-бяла. Бързала Тинка, по-бързи от нея били само конете, препускали, пръскали вода наоколо, приближавали лудо и не виждал вече Тинка, и водата не виждал. Само конете. Два коня. Две кончета. Две водни кончета, впрегнати към дъното.

Американецът разказва, братовчедка ми превежда. Братовчедка ми няма да се омъжи за него, обратно на онзи американски сериал, в който първо се женят, а после разбират,че са роднини.

Бил дошъл по нашите земи да търси дядо си. Знае за него точно десет секунди - Енчо от с. Пробудец, България, разбира от коне, има белег на дясната ръка, от изгаряне. Десет секунди. Информацията не се измерва в секунди, освен ако не идва в последната минута на умиращата ти баба.

Баба му се казвала София.

Той се казва Винченцо, за приятелите - Енцо. Баба Тинка му каза Енчо.

Точно сега се качва в колата си и тръгва. С колата му си тръгва и цялата несъстояла се обич на баба Тинка и дядо Енчо. Обич, започнала с два бели коня и завършваща с едно черно конче, от емблемата на колата: Енцо го отлепя, дава го на баба Тинка, махаме за сбогом, колата отпрашва. Колата му е ферари, триста конски сили.

Дали действието се е осъществило наистина след миналия момент, когато е било предстоящо, и дали това е станало до момента на говоренето или пък в сегашния момент действието е все още предстоящо - формата на бъдеще в миналото не дава никаква информация за това.