Много хора изгоряха. От глупост! Хем по вестниците писаха, по телевизията обясняваха, обаче наивници - ама големи наивници, все още се намират.

Между другото за малко и аз да изгоря. Звъни ми телефонът. Вдигам.

- Ало, здрасти!

- Здрасти - викам. - Кой се обажда?

- Е-е-е, не можеш ли да ме познаеш?!

- Мартинчо - викам, - ти ли си, вуйчовото?

- Аз съм, вуйчо!

- Думай - викам. - Как така се сети за мене?

- Голяма молба, вуйчо! Аз съм тука, във Велико Търново. И съм спазарил едни машинни части много изгодно. Обаче не ми достигат две хиляди лева. След половин час ще дойде при тебе един приятел. Дай му две хиляди, аз още утре ти ги връщам...

Тука мене нещо взе да ме съмнява. Мартинчо и машинни части! За какво са му на цигулар машинни части?!

- За каква машина са тия машинни части, бе Мартинчо? - питам.

- За струг! И за шлайф! Много са на сметка частите, вуйчо, дай парите на човека, утре ти ги връщам и ще почерпя даже! Ще пием по едно уиски!

Сега вече съмненията ми изчезнаха. Мартинчо ли не знае, че аз освен мастика друго не пия?! Значи никакъв Мартинчо не е този! Този е някой от мошениците, дето пишат по вестниците за тях!

Че като му теглих една псувня по телефона! Ама псувня-а-а! Сигурно съм му опърлил ухото, а слушалката в ръката му се е разтопила. Мошеници с мошеници!

След няколко дни пак.

- Здрасти!

- Здрасти, кой се обажда?

- Е, не можеш ли да познаеш?

Аз обаче вече опитен:

- Евлоги, ти ли си?

- Аз съм, бе, аз съм!

- Ама Евлоги от село Голяма Трънка, Ловешко?

- Точно така! Евлоги от Голяма Трънка, Ловешко! Слушай, имам една молба...

Тоя изобщо не го изчаках да се доизкаже. Направо преминах към псувнята. Щото първо, не познавам никакъв Евлоги от Голяма Трънка, и второ - такова село в Ловешко изобщо няма.

И следващия не го дочаках да се доизрече. Подхванах го още преди да ми каже, че трябва да изпратя в Ямбол три хиляди лева. Той обяснява, че парите били необходими за подкуп на някакъв катаджия, аз псувам, той твърди, че внукът ми се бил блъснал в пияно състояние в количка за сладолед, аз пак псувам, той добавя, че ако не се плати на катаджията, внука ще го съдят по бързата процедура, аз псувам по супербързата процедура. Щото внукът ми е петгодишен, в момента е на детска градина и няма как да блъсне в пияно състояние каквото и да било, щото лелките в градината са много строги и много изкъсо държат хлапетата.

А вчера телефонът ми отново звъни.

- Ало, здрасти, Мите!

Оп-па, тоя и на име се обръща! Е, то е ясно - взел е номера от указателя.

- Кой се обажда?

- Пешо, бе! Пешо! Не ме ли позна?

- Кой Пешо?

- Пешо, бе! Депутатът! Съученикът ти...

- А, ти ли си? - викам. - Пешо! Пешо - съученикът! Пешо - депутатът! Дето преди изборите обещаваше, че ще ми вдигне жизненото равнище, дето обещаваше, че...

- Да, бе, да! - прекъсва ме той. - Аз съм! Същият! Слушай сега...

И него не го изчаках да чуя какво ще иска - сигурно следващия път пак да гласувам за него. Моментално му теглих майната и треснах телефона. Мамка им и мошеници! На всяка крачка са, бе!