Да те бият като тъпан - чудесно!
Чет, 2007-08-30 10:48
От известно време ме сърби да нахвърлям няколко реда по повод една случка, отбелязана доста внимателно под формата на новина, анализ, коментар, че дори и декларация. За две различни публики, за два коренно противоположни критерия.

Как може още да не сте се досетили - естествено, че ще си говорим за Левски и ЦСКА. Тема с библейска старост за българското общество.

Имаше медии, които след краха на шампионите от алогичното еврочудо Тампере дори използваха тази тема като един много удобен и мек като пухкава детска ръкавичка лост, с който изместиха основния проблем, като извод от тези мачове.

Накратко: публиката на сините, изпратила с аплодисменти играчите въпреки онова неописуемо нещо срещу сънародниците на Дядо Коледа.

Появиха се заглавия и заключения, че всъщност феновете на Левски са тези, които са в "зрителската шампионска лига" за разлика от самите футболисти на Стоилов, маркирали скромно участие.

Агитката и по-спокойните привърженици по този начин изразявали своята благодарност за изминалите две години. Макар все да си мисля, че вече я бяха изразили, като чисто и просто напълниха на три пъти националния стадион и донесоха приход от над милион лева само от входни билети. Благодарността в съвременната футболна индустрия се изразява именно по подобен начин. Феновете на редица западновропейски и световни тимове пълнят трибуните, защото са благодарни за нещо си. Но да го направиш по възможно най-неадекватния начин, след обидното представление е трудно разбираемо. Тук в пиесата се включват и разработките за най-великата публика в България, качила своето поведение на европейски трен. Стоилов, Батков, Баждеков, играчите, че дори и Сираков, ако имаше възможност за интервю чрез сателитен телефон, изразяваха своето възхищение от публиката си. В което принципно няма нищо лошо.

Нека обаче върнем лентата няколко години назад. През есента на 2003 година ЦСКА напусна сцената в Европа след две доста срамнички загуби с по 0:3 от турския гранд Галатасарай. Воден от светилото при комшиите Фатих Терим. Но все пак преди това ЦСКА бе преодолял арменския Пюник, воден от известния румънски специалист Михай Стойкица и подкрепян от 22 000 ревящи фанатици в Ереван. Да не говорим, че малко след това на току-що открития нов грамаден стадион в Истанбул имаше толкова много публика, че до момента посещението от мача Галатасарай - ЦСКА е подобрено единствено от финала в Шампионската лига две години по-късно. Та след реванша на ст. "Българска армия" и тотално торпилираните и потопени надежди на червените да пробият в този турнир публиката тогава също изпрати на крака футболистите, като дори пя българския химн. И се започна една подигравателна вълна по медиите, в която армейската агитка бе изкарана инфантилна, смешна, жалка, тъжна работа, слънчасала, побъркана и т.н.

Моите собствени колеги бяха сред най-дейните в това отношение и тогава в един момент дори опитах да намеря процент правота в теорията им. Как може да падаш като тупан от Галатасарай и да пееш химна и да пляскаш на играчите?!? Седя си аз, слушам ги и си викам: "Абе, верно, чак пък такъв възторг. Нали падат, при това с много. Е, вярно не от който и да е, но..."

Сега обаче несправедливият аршин, с който се премериха двете ситуации, разкри огромната разлика. Ако някога ЦСКА загуби от отбор от класата на Тампере, влязъл в битката с Левски с еврокоефицент малко над 2 (за по-непросветените това е някъде около нивото на клубове като Олимпи Рустави от Грузия, Судува от Литва или Сейнт Патрикс Атлетик от Ейре), и публиката му се радва, то сериозно ще се притеснява за историческата стабилност, адекватност и преценка на критериите на този отбор. И съответните изисквания на неговите фенове. Наистина отстрани подразни как така едните бяха оприличени на някакви шизофреници, които явно са гледали някой друг мач, а другите бяха изкарани по европейци от самите европейци.

Преди две години изпълних една от футболните си мечти, стъпвайки за първи път на митичния "Енфийлд". Пълен до краен предел. Мачът бе срещу ЦСКА. Надали има фен на света, който да не е чувал прословутия химн на Ливърпул, изпълняван от момчетата от "Коп". И да не е настръхвал със степен, пряко зависима от дължината на космите по ръката му, когато има щастието да го чуе на живо. Моите космички са си прилично дълги в рамките на допустимата естетика, но още ме държеше отпреди няколко месеца, когато това се случи на споменатия вече стадион в Истанбул. Когато Ливърпул взе трофея в един от най-емблематичните финали в цялата история. Но друго си е да чуеш YNWA у дома. На възможно най-оригиналната сцена за тази цел. На "Енфийлд".

Та извън пряката журналистическа работа, за която бях командирован, кефът бе подсилен именно от очакването на този момент. Той идва някъде след 89-а или 90-а минута. То е като планирано очакване на оргазъм.

Когато знаеш, че си на хубаво място, с хубав човек, правиш хубави работи и накрая идва и десертът. Но ето че дори в най-добрите ресторанти понякога десертът нагарча или изобщо го няма. Ти си го избрал от менюто, но келнерът идва и ти казва, че е свършил или не му е сезонът. На Ливърпул - ЦСКА (0:1) на онзи 23 август от "Коп" не звуча химнът. Защо ли? Ами просто, защото домакините не играха добре и загубиха от далеч по-посредствен тим от тях, макар и да продължиха в следващия етап на надпреварата. Когато известната най-вече с възможно най-толерантното си и вечно всеопрощаващо поведение британска футболна аудитория се обиди и освен няколко епизодични и вяли индивидуални ръкопляскания няма нищо друго в дразнещия понякога арсенал от "Все пак ви благодарим!", то значи има моменти, когато именно това е правилната рекация. Мълчаливо изнизване от стадиона и поемане към близката кръчма или към дома с чувството на загубено време. Дори Роберт де Ниро или Джак Никълсън са имали спадове в кариерите си и са правили тъпи холивудски безвкусици само и само да имат свежи приходи за поддръжка на вилите си.

Трябва ли обаче след подобен филм да кажем, че тяхната игра е била отново брилянтна или да станем прави в киносалона и да си пляскаме, защото преди години те са били гениални в "Разяреният бик" или в "Полет над кукувиче гнездо"? Според мен просто си запазваме аплаузите за бели дни.

Имам чувството, че играчите на Левски разбраха погрешно тези изблици на положителна емоция от трибуните. Разбраха го като повикване за бис. За още и още от това, което предложиха срещу Тампере. И затова се опитаха да го предложат пак. Най-доброто представление от турнето бе в Ловеч.

Това, че шампионите са основен пример тук, не изключва в друго време да имаме различни герои. Темата за критериите в спорта изцяло е доста всеобхватна. При нас падаме от Уелс, но болшинството от отзивите и коментарите са положителни и леко веселяшки. Не че трябва да скачаме на другата крайност, където за пример ни протягат ръка отново от Острова. След поредната загуба от Германия на Уембли чисто и просто от "Сън" потвърдиха едно по-предишно тяхно заключение и написаха: "Да, вие наистина сте боклуци!" А именно "Сън" ще излезе с най-грандиозното заглавие, ако Лъвовете (оригиналните британски, не българските) спечелят трофея следващата година. Това е една динамична игра, част от едно динамично време и цивилизация. Живей на мига! Реагирай на мига!

Николай Александров, "Дарик радио"

Материалът е публикуван в "7 дни спорт"