На чаша уиски моят добър приятел Димо Дипломата увлекателно ми разказваше за Роумшънските острови. Хубава страна, ама с тежка история...

Като всички острови в тази невралгична точка на океана и Роумшънските дълги години били обект на безмилостна експлоатация от страна на колонизаторите. Каквото могло да се вземе, го взели. И когато в резултат на продължителна въоръжена борба народът успял да получи независимост, бил останал само камък върху камък. Страшна разруха. Пълен крах.

Сформираното правителство, вместо да се радва, че ще управлява независима вече страна, се видяло в чудо. Където и да погледнеш, голи чукари, беднотия, глад. Пълна мизерия. А има ли мизерия, има и черна борса, и обири, и насилия. Изобщо: кривата на престъпността рязко скочила нагоре. Така че за кратко време затворите се препълнили. А понеже извършените престъпления били предимно тежки, и присъдите не били леки.

Стигнало се до критичен момент. Оказало се, че по-голямата част от населението е зад решетките, а тези, които били отвън, се занимавали с охраната и поддържането на затворите. За стопански живот и дума не можело да става, страната била обречена на пълен икономически провал. Очертавала се жестока трагедия...

Но макар че всичко изглеждало безнадеждно, изход имало. Намерил го министърът на правосъдието, който изпълнявал и длъжността министър на земеделието, тъй като титулярът на този пост междувременно бил осъден на доживотен затвор за корупция. Та той излязъл с предложение пред правителството затворниците да обработват земята на Роумшънските острови, голите чукари. Всички обаче се възпротивили, защото никой не можел да си представи как ще се охраняват толкова хора извън стените на затворите. А министърът ги шашнал съвсем - предложил никой да не охранява затворниците. Той имал нещо нестандартно наум. Идеята му била земята да се парцелира, а парцелите да се раздадат на затворниците за лично ползване, при това безвъзмездно.

Правителството приело предложението - в края на краищата нямало какво повече да губи. Раздали парцелите на затворниците и - о, чудо! - не се намерил и един, който да направи опит за бягство.

Първото, сторено от всеки, било да огради парцела си с бодлива тел. Ама не против изкушението да бяга, а да не му влиза друг в парцела. И се захванали за работа - всеки бъхтал от тъмно до тъмно, така и каторжник не бъхта... Тогава впрочем се родила поговорката: "Дай му на роумшънеца земя, па му глей сеира!" Всеки се сраснал с парцела си и го поливал със собствената си пот чак до сетния си дъх.

И чудото станало. Голите чукари се преобразили, превърнали се в градини. Настъпил пълен разцвет. От целия свят се стичали туристи, търговски представители, инвеститори - гледали и се удивлявали колко наистина могат да бъдат красиви плодовете на човешкия труд!

Велики са плодовете на човешкия труд! И с моя приятел Димо Дипломата ги поляхме (с много уиски, разбира се), макар и да знаехме, че други ги берат тия плодове - ама халал да са им...