Някой си Мохамед чакал някаква планина да дойде при него. Планината обаче не дошла при него и тогава той се вдигнал и отишъл при нея. И като пристига - какво да види!

Край планината се била събрала една сговорна дружина, ама много народ! Имало генерали и всякакви, ама били толкова много, че едни още закусвали, други обядвали, а трети вече вечеряли, и тия, които били най-отдясно, си носели кашони с уиски, ония вляво наблягали на ямболска ракия, а едни трети надигали дамаджаните. (Тия специално викали, че били земеделци, та затуй били с дамаджани, но както и да е.)

Сега, те по принцип смятали да повдигат планината, защото такава била идеята, обаче към момента, когато там пристигнал Мохамед, те били разпънали черги и месали и въобще майката си тракало. И едните викали: "Ние сега като я повдигнем тая планина, ще видите вие", другите им отвръщали: "Ще я повдигнете - друг път", сиреч, диспутирали, а едно такова дребно ходело наоколо и ги нервирало, защото им викало: "Бе, аз не знам как точно смятате да я повдигнете тая планина, ама бюлетините ви много станаха, та как ще се поберат в урните нямам представа, защото туй не е проста геометрия".

И Мохамед ги гледал, гледал, пък накрая рекъл: "Ох, на батю сговорните ми те, бе!" - и си тръгнал. Защото знаел, че в края на краищата планината все пак ще отиде - къде? При него, естествено.

Даже знаел точно на кое число през октомври ще стане тая работа...

Да ви кажа ли? Или пак не ви интересува?!