|
09 Октомври 2007 00:52
bgtopidiot,
Напомни ми за нещо... Нищо, че сега не е моментът, но съм длъжник на един човек, дето не е между живите. Бог да го прости! Добър човек беше!
...
МЪРТВИ ЛИСТА
Карасарлий… Вярвам, че във всеки един от четирите краища на България има поне по едно село Карасарлий. Такова, което има ново име и неща, които за мен живелия само в градове, големи и още по-големи, са твърде забележими. Надявам се да останат такива, защото иначе няма да има за какво да разказвам...камбаната, джамията, казанът за ракия, чешмите и гробовете...и есенните, мъртви листа...
Камбаната...
Ако отидете в село Карасарлий и попитате къде е църквата ще ви изгледат с учудване, защото селото вече не се казва така и защото църква в него няма. Тук-там някой кретащ с бастунка дядо ще се сети за мястото, на което е била някога църквата, ще надигне бастунката и ще ви посочи “Ей там, там синко, там ставаха и сватбите и кръщенетата, и погребенията”. Ако попитате някой по-млад - а такива има, предимно турци, работещи из добре подредените дворове – той ще ви покаже малка горичка, оградена с ниска ограда и ще ви каже – “Ей там е камбаната, ако търсиш нея.” Точно нея търся и за нея искам да ви разкажа...
През 1946 или 1947 година /може да е било и по-рано, но не вярвам, защото е имало война, а от това село доста народ е бил на война; доста майки и жени са се молили за синовете и мъжете си/ църквата е останала без поп. Може да са нямали пари да му плащат, може и да е починал, а най-вероятно селяните да са решили, че вече няма да имат нужда от Господ и да са го изгонили. Така или иначе, църквата останала без поп, без човек, който да се моли в нея и да я поддържа – да чисти улуците, да пали дърва в печката, да сменя керемидите, когато се счупят. Стояла си църквата, денем и нощем, заключена и аз все още не мога да реша дали, заключвайки я, хората в Карасарлий са заключили и вярата си. Няма значение, тогава са били други времена.
Никой не можа да ми каже кога е започнала да се руши онази, заключената, църква; рушала ли се е или дядо Пею и още един дядо, които по онова време са били млади, не са я преместили камък по камък, керемида след керемида, в дворовете си. Така де, като го няма Господ в нея, или пък, като стои заключен, що да стават зян керемидите и дограмата. Икони не вярвам да са вземали, иконостас – също. Тях си ги е прибрал попа, когато е напускал църквата. Или близката метрополия ги е взела. Но и да бяха там, не вярвам, че някой щеше да ги вземе...с тях не можеш да построиш курник или кочинка за прасенцата, а да ги гориш в печката – това със сигурност е грях.
Сигурно са минали десет или петнадесет години, докато селсъвета не се е събрал и не е решил да събори църквата. “По-добре да я махнем, ще вземе да стане някой сакатлък. Там деца играят, ще падне някой греда, я тухла, ще стане беля...” - мисля, че такива трябва да са били доводите, или нещо подобно. Разбира се, че е станало дума и за партийната линия и за религиозната заблуда. Имало е и някоя бабичка, кръщавала деца в тази църква, която се е прекръстила и си е казала наум, или пък съвсем тихичко: “Отче, не зачитай им и този грях”.
И така през някоя пролетна неделя, когато още няма много работа по къра, църквата е била разрушена, а малкото останал материал – даден в стопанския двор или раздаден на кооператорите.
Останала е само камбаната. На нея, същите тези селяни, са и направили специално място – нещо като гимнастическа висилка. Тя и сега си виси там – ако стане пожар или когато някой умре, да има как да се научи из селото. Тогава отива някой от близките на покойника и бие бавно и протяжно камбаната, така както е гледал по филмите или, ако е по-възрастен - така както си спомня. Стои си там камбаната, бронзова камбана със стоманен език, с надпис “На църквата в Карасарлий; Камбанолеарница София 1934”. Чудя се как никой не е преценил, че е бронзова и че струва доста пари, ако я върнеш за старо желязо?! Понякога децата играят около нея, хващат въженцето на езика но никога не я бият; може би защото са научени, че не бива да плашат излишно селото, а може би защото са друговерци.
Стоях и гледах тази камбана. Някакво особено, топло чувство ме обгръщаше и си мислех: “Каква ирония Господи камбана да виси на висилка”... В тежката и превратна 1934 година хората в Карасарлий са спестили по някой лев, за да има църквата камбана...
Сега църквата я няма, но тази камбана...още я чувствам как ми тежи на раменете...
Джамията....
Джамията в Карасарлий е строена скоро. Можете да я познаете по прозорците с форма на арка и плоския, почти легнал покрив. Дали защото така се е случило, или пък е някаква прищявка на съдбата, която да ни покаже висшата абсурдност, но и джамията в Карасарлий си има своята тъжна история. Може би точно толкова тъжна, колкото и тази на камбаната, но при всички случаи еднакво разтърсваща. Точно за това искам да ви разкажа, но ще почна малко по-отдалеч.
Пред десет години в Карасарлий нямаше джамия. Имаше само мюсюлмани, преселени от Шуменските и Кърджалийските села, някъде през 60-70 години на вече изминалия век. Работливи хора, които сеят картофи и тютюн. Хора, които не се сърдят, когато гледате техните сватби, дето и сега и по онова време се правеха в центъра на селото – до кооперативния стол, съграден точно за такива цели – за сватби и за погребения. Също като вас и аз бях много учуден, защо хората в Карасарлий са предпочели да построят стол, а не храм...И може би за да ме опровергаят, през едно лято започна да се съгражда джамия – двуетажна постройка, построена по всички правила на канона, изискван от Аллах. Джамията, както и всички турски къщи около нея, се издигна с внушителна бързина, с участието на всички можещи да строят мохамедани и с даренията на тези, които не могат. Така към есента се появи постройката, която скоро щеше да се превърне в молитвен дом за правоверните последователи на пророка Мохамед. Е, не е като джамията “Света София” в Истанбул, даже не и като “Томбул” джамия в Шумен, но както и да го погледнете –джамия беше, не по-лоша от тия във всяко съседно село.
Тук трябва да вмъкна, че Карасарлий не е обикновено село, макар че в него няма големи триетажни къщи с асансьори, каквито има по съседните села. Най-голямата сграда в Карасарлий е училището – масивна двуетажна постройка с голям ограден и асфалтиран двор, който изпълнява ролята на мегдан в селото. Там винаги са били кръшните хора по празниците, но напоследък не ми се е случвало да видя такива. В това училище идват да учат ученици от двете съседни и много по-богати села и на човек му е трудно да повярва, че някога селяните в Карасарлий са давали пари да се построи училище, а са живели в малки едноетажни или двуетажни къщи с дворове, в които е имало повече постройки за добитъка, отколкото за хората. Сега времената са други...
Както споменах, към края на онова лято джамията беше почти готова и аз я гледах с особена радост, породена от огромното желание на съграждащите я трудолюбиви хора да имат храм за молитва. И точно тогава се случи нещо, което превърна джамията в център на този тъжен разказ. Някой казват, че майсторът, който градил тази джамия починал, други, че просто парите не са стигнали. Дали е било едното или другото, сякаш това няма значение...В Карасарлий никога не е стъпвал политик или някой, свързан с богата фондация и аз не вярвам да се намерят пари за джамията или за камбаната в Карасарлий...
Джамията в Карасарлий няма минаре.
Да, джамията няма минаре и това е също толкова страшна гледка, колкото и висящата на спортна висилка камбана – направена в Камбанолеарницата в София през превратната 1934 година.
Така днес в това село, което не се казва вече Карасарлий има една тиха джамия, най-тихата, която съм виждал, тиха даже и в петък, джамия без минаре...
Знам, че Аллах, в който хората от Карасарлий вярват, вижда това…
Бай Тасим, Хитлер и Малиновский
Знаете вече, че село Карасалий отдавна не съществува. Престанало е да съществува някъде през 1944-1945 година, когато бушуващата война зачерня доста къщи в селото. Днес от Карасарлий не е останало много – една паметна плоча в двора на училището, която напомня на всеки минаващ за загиналите през 1912-1913 и тези от 1944-1945 година. Самото училище, построено в трудните 30-те години на миналия век, с даренията на по-заможните и с труда на по-бедните. Камбаната без църква, на която е написано с релефни букви “Камбанолеарница, София, 1934 година”. Големи, облепени с некролози, стари чешми /те също са част от този разказ/, от които отдавна не тече вода. Казанът за ракия и разказите на хората....
Даже и за другоселец като мен не е трудно да намери казана в Карасарлий... Първото, което човек забелязва, когато влезе в помещението е бай Тасим, човек гонещ 80-те години, със строгото излъчване на банкер от старата школа, за когото най-важното е реномето, доброто име, и с грижата, която се излъчва от майстор часовникар, евреин или арменец. Бай Тасим е казанджията...
- Мислиш си, че знаеш световната история, но ще се учудиш като ти разкажа за Хитлер и Малиновский, дето са приятели и живеят тука, до училището, през две къщи...Хитлер е роден в съседното село, но тук е женен и тук живее. Баща му го кръстил тъй, когото през 1941 Германия завладяла цяла Европа. Бил сиромах човека, младо момче, през 1940 година се уволнило, след служба на Царя и Отечеството, в Седми кавалерийски полк...
- Бай Тасим, помниш ли всичко това или ми разказваш приказки?!...
Бай Тасим ме поглежда, така както банкерът гледа ненадеждния клиент и продължава сякаш нищо не съм го питал, нищо не е чул...
- Сиромах човек, както ти казах. Имал малко имоти, колкото да храни себе си и булката... и си помислил, че ако кръсти момчето “Хитлер”, ще получи подаръци от Германия...Подаръци не получил, но пък през 1944 разбрал, че Германия губи войната и преименувал момчето си Христо...Съдбата е страшно нещо, да знаеш. Страно нещо е, момче младо, защото после бащата на Хитлер загинал в същата тази война ... биейки се срещу германците ... и срещу Хитлер…Такива работи момче...
- А Малиновский, какво стана с Малиновский, бай Тасим?
Бай Тасим поглежда към мен, поглежда към казаните с процеждаща се ракия, слага един дебел кютюк в огъня, и без да си предава особена важност, поради моя интерес към разказа, сам продължава....
- Радион, не Малиновский, а Радион. Кръстен е на Радион Малиновский – два пъти маршал на Съветския съюз, министър на отбраната...Радион е роден в нашето село, през 1952 година... Майка му поискала да се казва така, на името на маршала...Така и го кръстили, а от кметството изпратили телеграма до София, от там до Москва и към края на годината в Карасарлий пристигна колет...подаръци от Москва, лично от маршал Радион Малиновский...малко копие на Кремъл и други дребни неща... Радион не си е сменял името, още се казва така и ако наминеш утре ще се запознаеш с него...Записан е, ще вари ракия...Мисля, че и Христо ще е тук...Както ти казах, те са приятели...Само ела по-рано, те рано се записват...
Не, не си измисляше Бай Тасим. Проверих, не си измисляше...Как да си измисля такива неща?! Казах ви, че Бай Тасим е като банкер от старата школа. За него най-важното е реномето...
Чешмите и гробищата...
Казах ви вече, че в Карасарлий има много чешми. Повечето са стари, дялани и зидани в началото на миналия век, но днес облепени с некролози на баби и дядовци, чиято младост е минала около тези, същите чешми...Нека ви разкажа за един от тях...за дядо Недю...
В една много ранна майска утрин, преди повече от деветдесет години Сева, булката на Илия оставя на горната чешма детето си, спящо и увито в черги. Било е третото й дете и Сева искрено се молила на Бога да остане живо, защото другите две умират...По онова време е било така – ако искаш да запазиш детето си, го “подхвърляш” на чешмата, за да го намери някой. Който го намери, става кръстник на детето и ако е рекъл Бог, то ще живее...Точно така става и с дядо Недю...
Намира го Неда – прислужничката на Мария, най-богатата чорбаджийка в селото...От там и името Недю...
Гробарите /Ганчо и Куцар/, които ми разказаха тази история ми посочиха и гроба на дядо Недю. Съвременен гроб, дялан през деветдесетте години на вече изминалия век. Казвам “съвременен” защото повечето гробове наоколо са само от кръстове...еднакви дялани кръстове, потънали на различна дълбочина в земята. Кръстове с отдавна нечетливи надписи. Толкова еднакви са тия кръстове, че първоначално човек си би помислил, че цялото село е починало в една или две години...
Недю оживял, участвал във войната. Завърнал се. По-късно, по време на кооперирането на земята, булката на Недю отишла при своята кръстница да я кандърдисва да се включи в кооператива...”Къде си тръгнала ма Ело?! - й казала с много болка и любов Мария чорбаджийката – Не знаеш ли, че там дето е текло пак ще чете??”...
Пресъхнали са онези чешми в Карасарлий и откровено казано, аз не вярвам пак да потече някога вода от тях...
...
Това е Карасарлий или поне това, което е останало от него. Няма го на картата... и си мисля, че само надписа на камбаната показва, че някога е имало и такова село, и неговите есенни, мъртви листа....
|
във европа лъжат само простите ве драгите