Дядо ми обича да казва: ела на село, философ да станеш. И май ще излезе прав.

Тръгнахме веднъж с магаренцето Марко към нивата. Срещна ни някакъв чичо от селото и рече: "Не си прав, дядо - ти да яздиш, а момчето да върви пеша, твоите крака са по-яки!" Слезе дядо ми и аз се качих на магарето. След малко ни срещна друг селянин: "Това не е право, момче! Ти да яздиш, а дядо ти да блъска пеша, твоите крака са по-млади."

Качихме се и двамата на магарето. Яздихме, що яздихме и ето срещна ни трети човек: "Абе, вие акъл имате ли, да яздите това слабо животно! Да взема една тояга, че да ви сваля и двамата долу!" Слязохме с дядо ми и почнахме да вървим от двете страни на нищо неразбиращото от хорските думи животно. А по пътя се зададе още един селянин и комай ни се скара: "Ей, чудни хора, брей! За какво сте тръгнали с това магаре, не е ли по-добре един от вас да го язди?"

Тогава вече дядо ми се ядоса, върза краката на Марко, провря през тях една тояга и срам, не срам - понесохме магарето на раменете си. А то тежи, пустото, ще ми счупи раменете!

Но точно в този труден за мен момент ме връхлетяха мисли, достойни за чутурата на един истински балкански философ. Ами че то и българинът през последните 12-13 години не се ли оказа едно голямо магаре? Първо го възседна столетницата БСП, но по пътя на прехода я срещна чичо Сам и й рече: "Не трябва вече ти да яздиш, стига ти толкоз, нека сега се качи на магарето твоята по-млада издънка СДС!" Язди ни, що ни язди седесето, пък нейде по пътя ни срещнаха разни хора с неясни лица, те от своя страна решиха, че до нивата на светлото бъдеще ще стигнем най-бързо, ако всички се качим на магарето - така било и национално отговорно.

Марко, завалията, какво да прави, де ще ходи, изтърпя и тоя резил - да го язди куцо, кьораво и сакато, само защото си мислят, че могат да разделят по най-демократичния начин народната слама от плявата. Та за тия 12-13 години всеки кой ни среща - все акъл дава: "Качете се на магарето, слезте от магарето, махнете тоя прост републикански самар, сложете царски самар!" По някое време започна да ни писва, защото може да сме като магарета пред празни ясли, но не сме от тия, дето си оставят магарето в калта. Решихме, че ще е най-добре, ако вържем краката му, вземем една яка дряновица и понесем магарето на раменете си право към Европа.

Е, тежи, как да не тежи пустото магаре, но ние носим. А отстрани разни родни балкански евротарикати само ни подвикват: "Дий, Марко, дий!" и ни ръчкат от време на време да вървим в единствено правилната посока - към НАТО и Европейския съюз. Така е - ум царува, ум патките на политиците пасе. А ние, отгоре на всичко, им търпим и магариите.

Ех, ако можеше сега да ни види отнякъде Паисий, сигурно би възкликнал: "О, неразумний юроде, що се срамиш и се магарясваш?"