Откак се помня, в нашта махала чакаме немците. Денем люпим семки, вечер бира пием, после мятаме празни бутилки по железните пръчки на училищната ограда. Който не уцели и бутилката му мине между две пръчки, тича да купува нови бири.

Тъй върви светът и махалата ни тъй върви. Пък ние чакаме. Ти да видиш и немци, барем писмо да ни бяха написали, имейл някой... Есемес да бяха изпратили...

Тук немци, там немци, никакви немци няма и май не се и задават. От време на време някой в махалата загуби надежда и айде: ритне камбаната, гушне чимширчето без време.

- Ей, сирота, не ги дочака немците - въздишат другите, докато го копаят и оплакват.

Останалите обаче не се предаваме. Все някой ден ще дойдат немците. Няма начин. Та нали виждат, че ни община, ни концесионери се сещат. Никой не се сеща да ни изчисти. Та и чак немци ли никакви няма да се намерят да ни изчистят?! Зарили сме се във фасове, в найлонови торбички сме се зарили, в хартийки, шишенца, пластмасички и каквото ти душа сака. И всеки ден всеки махленец притуря по нещо. Белким някой се сети. Храчим с надежда, чат-пат повръщаме даже... такова сега, айде нали се сещате...

Обаче, каквото и да правим - никой! Отникъде никой не се сеща да ни изчисти. Някой нещо да се хвръкне с парцала, с метлата, да се загрижи нещо? Ниц! Те такава ни е държавата, общината ни е такава, концесионерите са ни такива и немците, дето се никакви не се намират да дойдат да ни изчистят, и те са ни такива.

Оня ден гледам съседа Кирчо - виснал на прозореца и люпи семки. В нашата махала голямо уважение храним към семките. Кирчо трябва барем от седмица да ги беше залюпил, щото под прозореца му хълмясваха шлюпки, ще речеш тон кюмюр са му стоварили.

- Ех, брех, въх, никой няма да се сети и туй то ти... - рече Кирчо, ама му е омръзнало все едни и същи да ги дъвче, та си прекъсна недовършена приказката.

Голям акъл е Кирчо. Много ги разбира работите. Каже ли нещо, че има да става - ще стане! Каже ли, че няма - няма! Парче врачка си пада. Веднъж, трябва да сме били пети клас, ми вика:

- Искаш ли да избягаме от къщи. Бас държа, че ще ни набият.

Избягахме, набиха ни.

Оня ден Кирчо люпеше семки и рееше поглед в далнините. Нещо отчаян ми се виждаше, милият. А наоколо едно слънце прокапало, пролет иде. Отсам Кирчовия прозорец две-три кутийки от сокове, три-четири от цигари, шишенца, едно-друго... Кондомчета, плюнчици, фасчета...

Според Кирчо всичкото ни било такова. Говорилня някаква. Всеки маа гащи и приказва. Например домашното насилие това, домашното насилие онова, а немци - никакви.

- Бас държа - вика Кирчо, - че сега, ако влеза и набия жената, кьорав немец няма да се намери халт да ми каже.

И за да не излезе, че само говори, Кирчо спря да люпи семки и си влезе. Отвътре се чу: луп-туп, туп-луп, туп-туп, брруууп...

Излезе след малко Кирчо и красноречиво ме изгледа. Един вид, нали ти казах, че никой халт няма да ми рече. Ни халт, ни нихт шлаген, нито поне шайзе.

А ако питате къде ни е махалата, веднага отговарям: ей там горе, ще свиете наляво, после надясно, малко ще продължите и ето ни я махалата. По шлюпките ще я познаете, по хартишките, по фасчетата...