Седим си двамата с организационния секретар и си пием ракията под партийната лоза. Тя, лозата ни, се намира в идеалния център на столицата, закътана между стари софийски дувари. От ей такова семенце сме я отгледали. С мероприятия сме я прекопавали, с организационни безсъници сме я поливали, с повсеместно партийно строителство. С членски внос и други свежи идеи.
Добре тръгна отначало лозата. Обагри се в нежно. (Какъв ли цвят беше нежното?) Замириса на надежда. (Как ли миришеше надеждата?) Прокараха ластари, филизи, разперени пръсти, протегнати длани. Съпартийците се гледахме спокойно в очите...
Това беше отдавна, после редиците ни оредяха. По-точно останахме само двама - организационният секретар и аз, Еди, незаемащ никакъв пост в партията.

-	Какво пък, би трябвало да сме щастливи. Поне никой не ни иска оставките - поглежда ме с надежда организационният секретар.
-	Не ни я искат, защото не сме на власт - запознавам го с реалностите; мен при пиене ме избива на реализъм.
-	Не сме. Но пък и никой не ни мрази - не губи секретарят надежда поне този път неговото пиене да не избие на сълзи.
-	Никой не ни мрази, защото никой не си спомня за нас - гавря се със секретаря. Но ми дожалява и добавям: - Добре, де, никой не се обажда да ни заплашва. Утре, ако ни гръмнат, следствените действия ще се изправят пред стена от затруднения. Кой, аджеба, ни е гръмнал, след като, аджеба, никой не ни е заплашвал?
-	Не ни заплашват, но и подкуп никой не ни предлага - отмята се назад секретарят, явно започва да го хваща пиенето.
-	Никой не ни предлага, но и ние не приемаме, защото никой не ни предлага. Така че не могат и да ни хванат... - реализъм и оптимизъм, това е моето пиене.
-	Викаш - има си и добри страни? - пита изнемощял секретарят, преди да млъкне и да зачака сълзите.

Кимам и забивам глава в отколешен брой на вече неизлизащия ни орган - вестник "Самата истина". Но не мога да се съсредоточа. Вътре в себе си май и аз чакам да ми поискат оставката. Крайно време е, откога съм жив на тоя свят, а никой никога не ми я е искал. Камо ли под прозореца ми да се съберат и да поскандират дружно: долу! А след "долу" - моето име. Долу Еди Кой Си!
Аз, Еди, го измислих това Еди Кой Си. В едни по-лекомислени, по-шеговити времена, при едно запознанство с красиво момиче:

-	Еди - казах и протегнах ръка. В същия миг ми хрумна, повторих и допълних, сякаш си казах собственото и фамилното име - Еди! Еди Кой Си!

Момичето цяло се заля в смях, а има ли нещо по-хубаво от това да залееш със смях едно момиче?
Ех, суетен е човекът. Докато е млад, докато вярва в себе си, в залетите от смях момичета и в разни такива неща, ще му се не "долу", а "да живей" да викнат под прозореца му. Обаче поостарее ли, поочука ли се оттук и оттам, понагълта ли се с някоя и друга дамаджана цинизъм, тогава и на "долу" е съгласен.
А може пък да е хубаво, че не викат "долу". Че никой не ми иска оставката. Че никой не ме заплашва, че няма за какво да ме заплашва. И макар да не съм уверен в това току-що пробудило се (като прокарал филиз на лозата) усещане, внезапно аз, Еди Кой Си, започвам да се чувствам щастлив. И отивам да си легна в пълна анонимност. Преди организационният ни секретар да е плувнал в сълзи по несбъднатия ни партиен живот.