|
26 Май 2008 10:06
Жив е той, жив е! Там на Балкана, потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена; очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жетварка пее нейде в полето, и кръвта още по силно тече!
Жетва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небе, звяр и природа и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят свода небесен; гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, - тихо нагазят в трева зелена и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, трета го в уста целуне бърже - и той я гледа, - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, - аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, - летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, - вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли - пече!
|