Злите езици разказват, че през 70-те години на миналия век тогавашният официоз "Работническо дело" публикувал кратко съобщение на първата си страница. Не сме го виждали, не можем да го цитираме, дори изобщо не се кълнем, че е истина. Преразказано обаче, то звучи правдоподобно.

Малкото каре на първа страница съобщавало, че в Париж народният художник, народният деятел на културата, два пъти героят на Народна република България, носител на орден "Народна република България" I степен, а също така два пъти герой на социалистическия труд, председателят на това и заместник-председател на онова професор Кирил Кирилов се бил срещнал с Пикасо.

(Примерно Кирил Кирилов, злите езици цитират и истинското име, но вродената ни доброта не позволява да го споменем...)

На злите езици никога нищо не стига, така че званията и длъжностите на видния нашенски живописец също не им стигат (а най-вече в сравнение с едната единствена дума Пикасо), та добавят още титли, белким смехът трогне някого: храм-паметникът, два пъти участникът във Втората световна война, деецът на международното положение, изтъкнатият почитател на народите по света Кирил Кирилов се бил срещнал с Пикасо...

Един от злите езици, мой приятел актьор, обичаше да имитира художника с многото титли и се правеше, че страда, когато вечер вземаше такси.

- Ех, защо не съм Пикасо - въздишаше приятелят.

- Защо, другарю два пъти герой?

- Е, как защо?! Пикасо, като си хване такси, казва: "Закарайте ме у нас." Няма адрес, няма нищо. Пък аз, нали чуваш, трябва да обяснявам: улица, номер, че и къде се намира това, че и откъде да минем...

Менят се времената, палачинките се обръщат, а у нас нещата, тръгнат ли от едната крайност, докато не се блъснат в другата, няма спиране. Оказва се, че днес, досущ като Пикасо, стотици се казват с една-единствена дума. Почти всеки ден в службата ме изненадват.

- Ивана! - казва колежката.

- Кояна? - питам.

- Ма как, ти не слушаш ли...? - колежката ме гледа с крайно недоверие. Какво се правя на интересен. Няма начин да не слушам.

- Елена! - отсича тя след половин час.

- Коена? - не разбирам.

- Ма как, ти не гледаш ли...? - е, тука вече съм прехвърлил всякаква мярка. Та какво правя вечер, ма как може да съм толкова прост. И се започва всекидневното ограмотяване. Галена значи... Милена значи... Дичо пък... Фичо пък... а Иван... а Андрей... не бе, Азис, той...

Докато трае ограмотяването, си мисля дали не би следвало да издирим някоя особено продълговата особа, от ония, за които се казва "последният да затвори вратата". Да го поканим на среща с Цеца. Няма начин да нямаме някоя суперизвестна Цеца. И вестници у нас бол, ще се претрепят кой да сложи на първа страница следното: В червения салон на софийския "Шератон" вчера Фернандо Есмералдос Бутияна Голини Драперто Маркос Бонивели се срещна с Цеца.

Ех, и срещане! Не би било лошо също така вестникът да ни осведоми и дали след срещата Цеца си е взела такси и какво е казала. Макар че най-вероятно тя си има личен шофьор, когото предвидливо е осведомила къде живее и сега всяка вечер се наслаждава на "карай към нас".

Да-а, злите езици повсеместно пожълтяха, а без зли езици вродената ни доброта нито ни е вродена, нито е доброта.