Жоро Залеза беше уманитар и през лятото бачкаше нощем. Прохладата му въздействаше благотворно на мисленето, а шумът се генерираше само от полицейските сирени и бездомните кучета за разлика от утринните боклуджийски камиони, клаксони и аларми на паркиращо-отлитащите коли. Започналият юли не предполагаше друг режим. На първи забегна при Цонко в Каварна, на втори се освестяваше, топейки мутра и крака в пластмасов леген с вода, а в нощта срещу трети започна да твори, за да може когато му дойде времето на четвърти да обяви независимост в съзвучие с Големия брат.
Усилено писа и бриса цяла нощ. Дочака изгрева. Взе леденостуден душ (всъщност водата ставаше за кафе, но обичаше да е на ниво в замислите си), гмурна се в креватчето за половин персона и зажумя в очакване на съня по втори петли. В неговия случай ролята на петел играеше една сврака. Тя не кукуригаше, но свеждаше любопитна човка през отворената балконска врата и се стараеше да докопа Монарха без захар.
Жоро Залеза заспа. Първият сън, който го налегна, му напомни за кариерата му на фотокореспондент в Бейрут преди четвърт век. Креватчето се разлюля, стъклата на прозорците изиграха звънкия танц, присъщ на падащи ледени висулки, и над града се извиси димна завеса във формата на атомна гъба от документален филм за Япония. 300 жертви със сигурност ще има, отброи автоматично заспиващото Жорово мозъчно полукълбо - по същия начин, както отброяваше овце през някои нощи, когато сънят бе недостижима привилегия.
След като първата вълна от взривове отшумя, Жоро започна да сънува сън втори. Беше на морска тема. Кооперацията се залюля като "Титаник" и продължи да се люлее със същото постоянство до следобед. Креватчето изпълняваше толкова невъобразими пируети, че Залеза нямаше начин да не се събуди и да проумее, че всъщност не се намира на върха на някоя мачта, а на последния етаж на на кооперация, която се разтриса под мощните удари на багер. Всъщност се оказа, че багерът бута съседната рушаща се къща, но тя по някакъв странен начин предаваше ударната му мощ към Жоровата кооперация.
Тъкмо се накани да излезе на терасата да попсува като бял човек защо се вдига шум след два следобед, и люлеенето и ръмженето на мощните машини спряха. Жоро застина в очакване на сън трети. Той не закъсня. Завиха и замряха кучета, замлъкна хорската глъч от близкото пазарче и сградата отново се заклатушка. Това тайнствено безшумно клатене беше по-гадно и от ръмженето на багерите и караше инстинкта му да рипа и да застава под рамката на вратата.
Така и се събуди. Клечейки на сгъвката, преживял Бейрут и "Титаник", взривове и земетресения, плувнал в пот от страх и жега. Дори любопитната сврака бе заприличала на чучело и бе замръзнала на перилата на терасата без никакъв страх от човека. Жоро събра сили и понечи да се стяга до магазинчето за бира, която действаше добре за неговото хладнокръвие и в двата смисъла. Утре щеше да е четвърти юли, а той все пак живееше в центъра на балканския Бейрут.
