08 Юли 2008 09:30
История на погнусата 07 юли 2008 16:34 Автор: Павел Колев Футболът доведе българина до отвращение от всякакви прояви на открито Историята със сигурност не помни името на първия българин, цапардосал по мутрата привърженик на противниковия отбор по време на футболен мач. Изследване в тази насока би довело до доста интересни резултати. По всяка вероятност такъв инцидент е имало още на първия футболен мач, който се е провел на българска територия. Оттогава грозното псуване по стадионите като прелюдия към млатенето е традиция за най-популярната игра у нас.
Атмосферата на злобно безпросветие, която цари във футбола ни във всичките му проявления, е една от основните причини много хора да се отдръпнат от тази игра. Самият аз прекарах цели 13 г. от живота си като спортен журналист и се чувствам прекрасно, откакто не ми е професионално задължение да ходя по мачове. Онзи ден прочетох в Интернет как на някакъв полуфинал при юношите феновете на Левски и ЦСКА стигнали до бой. Наложило се полицията да се намесва и да разтървава родители на децата, които долу на терена на ст. "Българска армия" воювали с футболни средства за класиране на финал. Става дума за деца, родени през 1991 г. във вестниците имаше и снимки на освирепели физиономии със заплашително вдигнати ръце. Някои държаха бутилки от минерална вода и очевидно се прицелваха в живата мишена от отсрещния лагер. Ако стрелбата с бутилки от минерална вода беше олимпийска дисциплина, със сигурност щяхме да се борим за медал в Пекин. Какво ви става бе, хора?! Толкова ли сте полудели? Сред вас има ли родители? Децата ви играят футбол, а вие се биете и ругаете като някакви олигофрени по трибуните, вместо да се радвате на празника, какъвто би трябвало да е всяко вечно дерби. В целия този фарс няма никакво начение кой е победил. След няколко години тези деца, независимо дали са със сини или червени фланелки, ще следват гордо примера на псуващите и размахващи юмруци мама и татко и ще правят всичко друго, но не и да играят истински футбол. Това е генерален проблем на възпитанието и манталитета. Докато не го решим, няма никакъв шанс да започнем да произвеждаме качествени футболисти, от които после да не ни е срам, че са ни направили известни по цял свят с "мамата" и "лелята". В нашето общество е огромна гордост, когато малчуганът се научи да псува цветисто, преди да е навлязъл в пубертета. Своеобразната инициация на невръстното българче, приемането му в лоното на мъжете, става по следния начаин: семейството кани у дома приятели и след като таткото обърне няколко ракии, призовава четиригодишния си син да покаже на гостите какво е научил. Следва водопад от думи в духа на "майка ти да е...", "пичката ти ..." и други такива, чийто смисъл не е никак ясен на хлапето. То обаче е поощрено от гръмкия триумфален смях на компанията и вече знае, че псуването е нещо хубаво и мъжествено, което предизвиква възхищението на околните. Години по-късно детето вече е записано да тренира футбол в школата на отбора Х. Там се преминава в нова фаза на обучение по попържане. Футболната терминология включва уникални примери в това отношение. Семантичният анализ на изрази като "Да ти изсъхнат воловете", "Ще те изкормя отзад", "Педераст нещастен", "Вдигай го тоя пекинез" и хиляди други би затруднил и най-ерудирания литератор. Тази словесна среда е напълно нормална за младия футболист и в нея той плува в свои води. Преди няколко месеца присъствах на друг юношески мач между Левски и ЦСКА. Беше финал на Националния стадион "Васил_Левски", спечелен от единия отбор драматично и красиво. С характер. Онова, което последва след края на срещата обаче, се запечата в съзнанието ми много по-силно от изпълненията на талантите на терена. Победителите размахваха средни пръсти към съперниците и техните привърженици по трибуните, свиреп шут изпрати съвсем съзнателно в задника на треньора на победените... Новите носители на купата бяха толкова изпълнени с омраза, че не можаха да се зарадват като хора на трофея си и потрошиха масата, на която бе поставен. Ставащото по трибуните бих ви го спестил, но то е не по-малко важно от ексцесиите на терена. Скандирания "Гунди ви зове на синьото небе" се блъскаха в ответното "Всичките чорбари в Турция" и така_до безкрай. Не бяха малко феновете, които изобщо не гледаха мача, а си стояха обърнати към врага и ръкомахаха гневно. Тръгнах си погнусен и със сигурност не съм бил единствен.
Българският футбол вече е синоним на простащина и духовна нищета. За съжаление това важи не само за тези, които го практикуват, но и за повечето свързани по някакъв начин с играта. Като чета изявленията на Тодор Батков как Иван Вуцов бил "голям ерудит", направо ме напушва смях. Вуцов може да е голямо име във футбола ни, но ерудит не е. Самият Батков, юрист по образование, не се смущава да дава оценки за футболистите в стил "Мартин Димов игра като професор - и на втория етаж, и долу". Нищо че със сигурност не разбира съвсем какво точно иска да каже. Все едно Рамон Калдерон и Малкълм Глейзър да почнат да анализират Пепе или Рио Фърдинанд примерно. Ненормална работа! Съвсем наскоро прочетох с интерес огромно интервю с треньора на Левски Велислав Вуцов. Той между другото е син на Иван Вуцов. Българският футбол дотолкова е оредял откъм кадри, че е заприличал на някаква абсурдна пиеса със заглавие "Бащи и синове". Семеен бизнес, който се предава от поколение на поколение просто защото никой друг не иска да се занимава с него. Та в интюрвото с Велислав най-интересният акцент беше как Левски щял да бие ЦСКА като магарета. От гледна точка на пиара по-добре да не беше давал изобщо интервю, като няма какво смислено да каже. На всичкото отгоре в 150 реда текст ги нямаше най-важните въпроси, които би трябвало да се зададат на Велислав Вуцов: как е станал треньор, къде се е готвил за тази професия и вярна ли е легендата за тетрадките на баща му. Тази проблематика трябва да бъде изяснена максимално бързо и самият Вуцов има полза от това. За да започне на чисто и да се докаже в Левски. Никой няма право да му отнема шанса за това само заради фамилията му все пак. Но Велислав няма как да си зададе сам тези въпроси и да си отговори сам. Някой трябва да го пита. А няма кой. Всички са се навели до земята - кой пред него, кой пред баща му... кой където свари. Трагикомичната атмосфера на наведеност в българския футбол е напът да откаже тотално българина от всички мероприятия на открито. Ходенето на мач е приключение - от стигането до стадиона, влизането и настаняването, безопасното пребиваване и прибирането у дома. Повечето замесени лица са карикатури. Организацията на събитието е под всякаква критика, да не говорим за условията и качеството на продукцията. Лошото е, че от футбола това се е пренесло и в други сфери. Българинът изглежда абсолютно неспособен да организира каквото и да било_с участието на повече от 5 души, без да го съсипе напълно. Отидете на рок концерт в Донингтън (Англия) и се потопете в морето от 100 000 фенове. Дори всичките 100 000 да решат едновременно да пият бира, да ядат хамбургер или да отидат до тоалетна, проблем няма да има никакъв. Миналата вечер на концерта на "Уайт Снейк" и "Деф Лепърд" се чакаше за бира половин живот, а за минерална вода трябваше да се разчита на теорията за прераждането. Тоалетни-муалетни, няма такава работа. Същото е и на футболен мач с тази разлика, че на концерта поне музиката те радва, а на мач всичко е толкова потискащо и сихеделично, че прилича на картина от Йеронимос Бош.
Аз лично виждам алтернативата във футзала - пак е футбол, но е на закрито. Няма нарушения, публиката и изпълнителните са значително по-възпитани и въобще атмосферата е цивилизована. А професионалният ни футбол най-добре да бъде закрит за известно време и да се премине към пълна аматьорщина с романтичен оттенък. Тя и без това си царува в Цар Футбол.
списание "Мах"- "7 дни спорт"
|