|
| *** |
На практика сме изправени пред проблема на дистанцията между европейските институции и гражданите на ЕС. Тази дистанция не е малка. Нека вземем един българин за пример. Убеден съм, че хората, които живеят в София, се идентифицират много ясно като граждани на общината София. В България също има различни региони. Хората, които живеят там, пък имат ясното съзнание, че са част от даден регион. В същото време всички българи имат много ясното съзнание, че са граждани на България. Така че тези три равнища - местно, регионално и национално, имат съвсем отчетливо място в съзнанието на хората...
В същото време обаче предполагам, че ако запитате българите дали се чувстват и граждани на ЕС, вероятно те няма да са достатъчно силно убедени в това. Чувството за европейска идентичност няма да е толкова силно, колкото чувството за принадлежност към определен град, регион, страна. Така е в България, така е в другите страни от ЕС.
Ето го проблема. Чувство за принадлежност към първите три равнища съществува. Обаче същото чувство по отношение на четвъртото, европейското равнище ми се струва с много неясни очертания. То е объркано, дистанцирано, даже несъществуващо. Това е проблемът.
Аз съм от Барселона, каталонец съм, заедно с това испанец. Тези неща за мен са съвсем ясни от културна и политическа гледна точка. А гражданин на ЕС? Да, аз се чувствам такъв, но защото съм депутат в Европейския парламент. Аз съм част от един много тънък обществен слой. Като вас, като други в европейските институции в Брюксел, които са добре образовани, четат, много добре са информирани за политиките на ЕС. Това обаче не може да се каже за над 85 на сто от гражданите на ЕС. За тях ЕС е една студена, отдалечена, странна структура.
Това е проблемът. Как да се направи така, че обикновените австрийци, испанци, италианци, холандци, българи да имат чувството, че принадлежат към една и съща общност? Ето сега с вас, българин и испанец, седим тук, говорим си на английски. Много добре. Аз гледам на вас като на човек, който политически и културно е по-близо до мен, отколкото един китаец, японец, индонезиец или египтянин. Защо? Защото сме европейци. Но подобно чувство не е така разпространено сред широката публика в Европа. То бе постигнато от един много тънък европейски слой - хора с добро образование, знаещи чужди езици, учени, бизнесмени, журналисти. Повечето от хората обаче не се чувстват толкова европейци. И те не участват в обществения живот в Европа, както правят това в своите страни, на регионално или местно равнище.
Това е проблемът. Как да бъде преодолян? Трябва да комуникираме с хората, да ги информираме, трябва да "фабрикуваме" европейци. С какви инструменти? Когато едно дете се роди в България, то още не знае, че е българче. То обаче има семейство, което му говори на български. Детето расте, запознава се с историята на страната си, казва му се какво е България. И в края на краищата "произведен" е един българин. Как да се "произвеждат" европейци, като не разполагаме с необходимите инструменти? Трябва да измислим такива инструменти. "Фабрикуваме" испанци, французи, българи, трябва да започнем да "фабрикуваме" и европейци!
(Из интервю пред БТА в Брюксел)
-----
* Рубриката визира романа антиутопия на Олдъс Хъксли. За снобеещите мултиевроговорящи цитираме репликата на Миранда от "Буря" на Шекспир, вдъхновила заглавието му:
"O wonder! How many goodly creatures are there here! How beauteous mankind is! O brave new world that hath such people in't!"