Решихме се да направим скромен ремонт вкъщи. Както си му е редът, потърсихме десетина фирми. Един от предлагащите съответните услуги се оказа ненатрапливо елегантен мъж с рядко интелигентна аура. Доведе пъргав помощник, за да премери подовете в помещенията, които желаехме да застелем с теракота. После смята, писа, подаде ми офертата. Пихме кафе, поразговорихме се, побистрихме политиката. Приятен човек, откъдето и да го погледнеш. А преди да си тръгне, изтърси задушевно и простонародно:
- България е адски готина страна, обаче държавата ни е кофти!
Заразглеждах офертата. Какво да видя. Чаровният не-държавен деец беше добавил от чисто сърце цели десет квадратни метра към площ около 36 кв. м. Или почти една трета.
Майната му на ремонта, да не съм длъжен ремонт да правя... Тя държавата ни е кофти, аз ремонт ще правя. Как ли пък не.
Обаче, я да взема, викам си, да свърша някоя друга полезна организационно-логистична дейност. Наесен се очертава да идем на гости на приятели в Полша. Там може би ще ми се наложи да карам кола. Дали да не ида до Съюза на българските автомобилисти? Да проверя мога ли с българското свидетелство за правоуправление да шофирам в Полша или ми трябва международна книжка.
Речено-сторено. Оказа се, че автомобилистите са си построили прелестно билдингче. Вътре чисто и светло, просторно, няма гишета и подобни мизерабълщини. Едни приятни хора седят и с нетърпение очакват да ти услужат. Добър ден, казвам на една миловидна, даже хубава жена. Добър ден, ми отвръща и тя, как мога да ви помогна? Можете да ми помогнете с логистиката, казвам умилен, понеже наесен ще ходя в Полша... Дъра-дъра, стигам до конкретиката:
- Та трябва ли ми международна книжка?

-	Ами то, какво да ви кажа... По принцип не е лошо да си извадите.
-	Колко струва?
-	15 лева, не е скъпо.
-	Не е скъпо, но трябва ли ми?
-	Ами вижте господине, знаете в каква държава живеем, я си извадете за всеки случай.

Ахааа, казах си, аха, аха и пак аха. И не си извадих. В такава държава живеем, че не си извадих. И си тръгнах. На ъгъла един снажен и трудово запотен работник от близкото скеле се опитваше да говори по уличния телефон. Телефонът не сътрудничеше. трудещият се изнерви и замлати със слушалката по корпуса. С донейде перфидна вежливост попитах:
- Така ще го поправите ли?
Онзи спря незабавно млатна мен и сетне продължи да обработва непокорния уред. Сложих си на окото мокра кърпа и затърсих болница.
Намерих. Вътре никак не беше като при автомобилистите: гъчкано, сбръчкано, сдухано. Няма значение, казах си, важното е лекарите да са приятни хора. Тъкмо си го казах и от един кабинет изхвръкна приятен човек, в бяла чиста престилка облечен. И нищо че съм последен, право при мен дойде и ми погледна окото.
- Бахти тая държава - сложи ми бърза диагноза той. - Отиваш вкъщи и си промиваш зъркела. В аптеката ще ти дадат нещо, те знаят.
Бахти тая държава, рекох си и тръгнах към аптеката.