Всички говорят за церемонията на откриването на олимпийските игри в Пекин. Колко охрана ще има, колко доброволци участват, какво ще бъде "шоуто"... Но истината е съвсем различна - това ще е поредната церемония, чрез която целият свят ще стане свидетел на кич, претруфени костюми и отегчителна 3-часова (а може би и повече) програма. Примерите за това са много, но нека погледнем само в последните 5 олимпиади.

Лос Анжелис `84. Откриващата церемония е повече от странна - домакините превръщат събитието в лъскав спектакъл, стил "Холивуд". 84 пианисти с бели вратовръзки свирят "Рапсодия в синьо" на Гершуин, а публиката на стадиона аплодира в неистова радост. Момичета раздават букети из целия град, а тв коментаторите не спират с обясненията как този жест изразява желанието "олимпиадата да достигне до всеки един човек". Чист кич, съчетан с национална гордост. След това, разбира се, започна походът на олимпийските делегации и речите на официалните лица.

За съжаление, тези церемонии започнаха да се изродяват все повече с всяка изминала олимпиада. Организаторите на всички игри след това не успяха да се измъкнат от модела, включващ националистическа гордост, фолклор и исторически моменти от живота на страната домакин.

В Сеул `88 корейската публика буквално полудя, след като олимпийският шампион в маратона от 1936 г. Сон Кий-Чунг внесе огъня на стадиона. Сон бе символ на потисканите корейци, защото е станал шампион с японско име, тъй като по това време Корея е била окупирана от Япония. Но върхът в тази церемония съвсем не беше 76-годишният маратонец. Всички помнят как няколко лебеда, "символ на мира по света", бяха буквално изгорени, след като трябваше да стоят на ръба на огромния олимпийски факел и просто бяха подпалени след като огънят лумна.

В Барселона `92 парализираният стрелец с лък Антонио Реболо изстреля стрела, с която запали огъня на игрите, но истинският връх на изкуствените емоции бе в Атланта `96, където домакините от САЩ отново напомниха за себе си. Огънят бе запален от легендата в световния бокс Мохамед Али, човек, страдащ от синдрома Паркинсон, бледа сянка на боксовия гений, който "летеше като пеперуда и жилеше като пчела". Али все пак запали олимпийския огън с треперещи ръце, а тогавашният американски президент Бил Клинтън пророни няколко сълзи от умиление.

Не по-малко "трогателна" бе и церемонията в Сидни през 2000 г. В навечерието на новото хилядолетие домакините от Австралия се бяха постарали. Цялата церемония премина през армия от косачки за трева, огромна розова медуза, самотен каубой, който поведе след себе си кавалерия от още 120 мъже на коне. Пикът бе, когато атлетката от аборигенски произход и бъдеща шампионка в бягането на 400 м Кати Фрийман се понесе към олимпийския факел, за да запали огъня на игрите в средата на огромен водопад. Но 110 000 зрители на стадиона задържаха дъха си, след като видимо факелът се клатеше и имаше опасност да падне. Организаторите поправиха повредата само за 3 мин., които сигурно са им коствали поне няколко години от живота.

Преди 4 г. основната тема в световните медии бе дали Атина ще успее да привърши навреме приготовленията си. Е, домакините успяха и го показаха още в бляскавата си откриваща церемония. Разбира се, цялото откриване премина в духа на Елада, родното място на олимпийските игри. Теренът на олимпийския стадион бе покрит с вода, която трябваше да наподобява море, а по-късно избухна в пламъци след пиротехнически ефекти. По-късно пак благодарение на пиротехниката бяха запалени и 5-те олимпийски кръга. След това, както във всяка една церемония, започна парадът на делегациите, който продължи толкова дълго, че у хората остана впечатление, че абсолютно всеки действащ спортист на планетата върви по стадиона в Атина.

Сега всички чакат церемонията в Пекин, а организаторите с гордост твърдят, че това ще е най-бляскавото събитие, което светът е виждал. Със сигурност домакините от Китай ще направят всичко възможно да победят предшествениците си, но това с нищо няма да промени факта, че отново ще гледаме блясък, национализъм, изкуствена радост и емоция и т.н... Дори и най-грандиозна, тази церемония няма да изненада никого с нищо - просто поредната пиеса, която трябва да покаже величието на страната домакин.