В една община вилнеел закоравял престъпник. Всичко живо било пропищяло като аларма при гръмотевична буря. Разплаквал и дете в майка, след което основателно, но всуе го гонели за бащинство.

Обирал фирми, банкови клонове, чейндж бюра и златарски магазини, без да неглижира резиденциите и лимузините на заможните граждани. Участвал в далавери, изнудвал и не се гнусял да убие, без да му мигне окото - просто да си изплакне очите.

Полицията и прокуратурата били безпомощни - нещо ендемично (по европейския израз) за нашите институции. Тази професионална несрета се оправдавала с ограниченията на закона.

Но положението ставало взривоопасно като в артилерийски склад. Налагало се да се предприемат незабавни действия заради европейските мрънкания.

Проучвайки опита от други сфери на обществения ни живот, полицаите стигнали до извода, че изходът е в крайните мерки. Обявили стачка. В началото - символична, сетне ефективна. Всички работещи в съдопроизводството ги подкрепили и последвали. С автобуси пристигали подкрепления от Юридическия факултет.

И станало демократичното чудо. Закоравелият престъпник не издържал на тоталния натиск. И взел, че се предал. Общината си отдъхнала. Но... право дума народът: всяко чудо за три дни.

Ама право дума и интелектуалецът Аристотел: природата не търпи празно място. На четвъртия ден за овакантения от закоравелия престъпник пост се самономинирали стотици кандидати. И започнала, тъй да се каже, активна предизборна надпревара: обири, изнасилвания, изнудвания, убийства....

Нямало как. Общинарите провели избори. Както се очаквало, спечелил ги представителят на най-влиятелната местна политическа сила.

И тогава всички наистина си отдъхнали. Защото за първи път в своята история общината имала законно избран престъпник.