Тежко! Непоносимо! Направо ужасно! Не е живот това! Принудени сме да се крием като плъхове! Като язовци!

Ето, примерно, аз. Построих си виличка. Малка, скромничка. Ама виличка-слънце! Три етажчета, гаражче за четири коли, куличка. На куличката - тенекиено петле! Ветропоказателче. Да се ориентирам откъде и накъде духа вятърът. Да знам на коя тераса вечер да си пия уискито.

И какво? Заради хорски приказки се принудих да я измажа отвън с кал и с говежди лайна от избата, та чак до петлето, та да прилича на съборетина. Гадория!

Един колега пък си разби апартамента. От осемстаен апартамент на две нива и с подиум за оркестър направи гарсониера. Бишна всички преградни стени и апартаментчето стана само стая и кухня.

Оплаква ми се:

- Как ще живея - вика, - в стая и кухня, не знам. И остави това, ами и децата ги изтеглих от Люцерн. Щото все любопитстват разни идиоти откъде съм имал пари за швейцарски колеж. Еми изтеглих ги и ги записах тука в училище за бавноразвиващи се. Какъв зор беше, докато ги уредя, да не ти разправям! И любовниците си разкарах! Всички тия - актриси, манекенки, фолкпевици - било, минало. Сега съм си хванал за любовници три баби от село Раковец, Радомирско. Най-младата е на седемдесет и осем.

- Абе ти - казвам му - помисли и за ланците. Целият си се увъртял в златни ланци!

- Не - вика той. - Без ланци не мога! Но ще ги замаскирам. Ще им тегля отгоре един калай. Ще заприличат на синджири за тоалетно казанче.

Тъкмо си говорим така с него, изплакваме си мъката и ето ти - друг един колега. И той - мрачен, та мрачен. Как няма да е мрачен, като си продал мерцедеса и си купил "Москвич"! Вярно, че москвичът му бил с двигател от "Ролс-ройс". А в басейна пък си насадил камъш. Папур дето му викат. И гигантски жаби-аги развъдил, та да заприлича на блато, но пак се виждало, че е басейн с олимпийски размери.

- Накрая - плаче, - ще взема да го засипя с чакъл и майната му! Писна ми да го крия тоя басейн!

Друг един колега пък - проблеми с яхтата. И то не е да речеш кой знае каква яхта. Лодчица. Четирийсетина метра дълга, не повече. Но все го подпитвали - откъде тая яхта, колко ти струва яхтата...А тя даже не била негова, а на баба му. И понеже бабата осемдесетгодишна, недовижда, недочува, има лумбаго, а няма завършени капитански курсове - дала му я на него да я ползва. Да не обраства под ватерлинията с миди и водорасли на пристанището в Созопол.

- И се чудя сега какво да го правя това старо корито! - въздиша колегата. - Да го продам - трудно се намира купувач, да го потопя - ще ме обвинят, че искам да гушна застраховката! Пълна безизходица...

Говорим си така, псуваме, тюхкаме се, въздишаме и не можем да видим надежда от никъде.

А разни идиоти като ревнали: митничарите богати, митничарите паралии! Какво богатство е това, когато не мога едно питие да изпия като хората, ами дванайсетгодишно уиски пресипвам в шише от гроздова и го пия после в пластмасова чашка! Бах ти и богатството! Що не си купих едно депутатско място, че никой да не ми занича в канчето...