Според археолозите номадското племе Урбодзики в един период е обитавало и нашите земи. Нищо чудно. Кой не е минавал оттук, кой не се е застоявал... Та да ни остави било грънци, било нещо по-съществено. В този си период обаче урбодзиките карали началния си стадий на развитие - освен каменната брадва, кремъчния нож и копието други оръдия на труда не познавали.

И хоп - еврика! Младият ловец Шльокоу бил споходен от хрумка. И то баш когато му била отмаляла ръката да мята копието по дивеч, дето все му бягал.

Шльокоу измайсторил нещо ново, съвсем оригинално и крайно полезно. Защото (както гласял първия постулат на урбодзиките) за чие ти е нещо ново, че и оригинално, ако от него няма полза? А и (както гласял вторият им постулат), за какво да се трепе човек, ако накрая не утрепе дивеча?

Та (за добро ли, за зло ли?) в резултат на хрумката Шльокоу измайсторил лъка. Много се зарадвал на творението си, грабнал го, па хукнал при бате си да му го покаже.

- Хъката-мъката, хлъц-фръц - задъхан от вълнение, казал Шльокоу, което според урбодзиколозите означавало: "Виж, бате, какво нещо ми хрумна! Така и така се действа с него. Какво ще кажеш, а?"

- Мъката-хъката, клъц-тръц - развълнувал се бате му, което означавало: "Браво! И на мене ми хрумна нещо. Тръгвай да тръгваме, че да разберат и другите какво ни е хрумнало!"

И като грабнал лъка, превключил на маршова стъпка, а Шльокоу подтичвал подире му. Па отишли при тейко им.

- Хъката-мъката, мръц-бръц - задъхвал се от вълнение батето, т.е.: "Виж, тейко, какво нещо ни хрумна! Така и така се действа с него. Какво ще кажеш, а?"

- Мъката-хъката, гръц-дръц - плеснал с ръце тейкото, т.е.: "Браво, бе! И на мене ми хрумна нещо. Тръгвайте да тръгваме, че и другите да разберат какво ни е хрумнало!"

И като грабнал лъка, тейкото поел напред, а след него подтичвали батето и Шльокоу. Тъй тримата се озовали пред старейшината Дзинцил.

- Хъката-мъката, нръц-зръц - ръкомахал тейкото.

- Мъката-хъката, цръц-тлъц - клател глава онзи.

И като грабнал лъка, старейшината Дзинцил отпрашил напред, а след него подтичвала фамилията Шльокоува. В този ред четиримата застанали пред жреца Квотри.

- Хъката-мъката, връц-хръц.

- Мъката-хъката, жръц-шлъц.

И като грабнал лъка, жрецът Квотри ги повел към шатрата на всемогъщия Цойо, вожда на урбодзиките.

- Мъката-хъката - бил лаконичен Цойо, което означавало: "Я какви работи ни хрумват на нас! Я да го изпробваме това нещо, дето сме го измайсторили!"

И като се изпъчил, вдигнал високо крепката си десница. Тогава жрецът Квотри стиснал здраво лъка, тейкото на Шльокоу опънал тетивата, а старейшината Дзинцил си поел дъх и поставил стрелата, докато батето на Шльокоу се попривел, за да може старейшината да си опре лакъта о рамото му, и хубаво да се прицели.

- Хръц-пръц - извикал Цойо, сиреч: "Готови! Бум!"

Стрелата изсвистяла...

...и се забила право в сърцето на Шльокоу, който пристъпял от крак на крак, чудейки се дали изобщо може да бъде полезен с нещо.

Но той предал богу дух доволен, защото (както гласял третият постулат на узбодзиките) смъртта е единственото нещо, което е в състояние да избави човек от неловкото положение. А един ловец най-мрази да се чувства неловко.