|
01 Ноември 2008 12:16
Или каква особена закономерност крие мачът Левски - ЦСКА
"Вечно дерби" със сигурност е терминът, който десетилетия наред държи шампионската титла сред българските футболни клишета. Уви, този лексикален паразит не е съвсем лишен от логика (на което се дължи и уникалната му жизненост). Дори когато срещите между сини и червени дори зорлем не могат да се нарекат дербита, доминираният тотално от два тима шампионат навява усещане за вечност. В това всъщност се крие проклятието му, защото не става дума за вечността на славата и успеха, а за безкрайната двуполюсна конфронтация, гарнирана с постоянно злорадство, прилепчива футболна посредственост и неизменните коментаторски безсмислици.
А това определено си е някакъв вид вечност, нали? Значи лафът не е съвсем безпочвен. Не един и двама напредничави анализатори са се опитвали да се отърват от него, да го удавят в оригиналност или да го задушат с ирония. Словосъчетанието обаче е упорито и досадно като кожно заболяване и изпълзява на бял свят преди всеки мач Левски - ЦСКА. С което, естествено, прави отвратителна услуга и на двата отбора. Каквото и да се случва в родния футбол, сините и червените задължително трябва да минат през "вечността" на дербито, а това обикновено е съпътствано с фалшиво нахъсване и излишно пъчене, уж става дума не за обикновен мач (като всички останали в програмата), а за среща със залог поне 12 точки.
Свикнали сме да ни обясняват, че Левски - ЦСКА бил по-различен сблъсък; решаващ; "най-истинският" за полусезона; въпреки моментната форма "отборите се хвърляли с всички сили" и прочее баналности. Може част от това да е вярно, но сме длъжни да отбележим, че максимумът и в тази среща е едва 3 т. а в едно нормално първенство върхът в таблицата се достига след продължително спечелване на такъв брой точки, независимо във "вечни" или "временни" мачове с лидери, средняци или опашкари.
На прага на поредното късче футболна вечност в червено и синьо човек неволно се чуди не е ли този сблъсък просто поредният повод враждуващите агитки да се сбият, а миролюбивите запалянковци да се дразнят на чашка. Или може би мачът има някаква по-особена връзка с класирането, титлата и развитието на родния футбол като цяло. Спокойно бихме отговорили отрицателно, ако наскоро не ни беше попаднало доста любопитно изследване, свързано с Голямата четворка в Англия.
Авторите му се опитваха да разберат доколко срещите между Манчестър Юнайтед, Челси, Арсенал и Ливърпул имат значение за крайното класиране в шампионата; по-важни ли са победите над преките съперници за титлата или решаващо е да преодолееш с пълен актив скромните противници като Сток Сити, Болтън, Фулъм и Уигън. Оказва се, че откакто през сезона 2002/03 се появи феномен, наречен Голяма четворка (все пак отчитаме, че Нюкасъл и Евертън успяха да нарушат правилото и се вмъкнаха в челото, респективно през 2003 и 2005), мачовете в минилигата между четирите водещи клуба до голяма степен определят шампиона.
Така например през споменатия първи сезон на Голямата четворка Манчестър Юнайтед успя да вземе 14 т. от преките си конкуренти и стана първи, докато вторият Арсенал имаше 7 т. от сблъсъците с останалите. На следващата година позициите се смениха и артилеристите спечелиха Премиършип; втори остана Челси.
Логиката обаче се запази
Сега точките на Арсенал от "вътрешните" мачове бяха 14, а на Челси - 7. За да не ви отегчаваме повече със статистика, ще споменем само, че през отминалия сезон 2007/08 нещата отново имаха същото изражение. Шампионите от Юнайтед успяха да вземат най-много точки от срещите в Четворката (13), след тях се наредиха Челси (10), трети останаха Арсенал (6) и четвърти - Ливърпул (4). Това беше и крайното класиране в Англия. Заключението е, че в три от последните шест сезона финалната таблица точно повтаря нареждането в Голямата четворка от мачовете помежду им, а в пет от шестте сезона победителят от тази групичка става шампион.
Разбира се, подобна статистика е по-скоро забавна, отколкото показателна. Никой в това изследване не твърди, че ако се излагаш срещу слабаци, но биеш фаворити, титлата ти е вързана в кърпа. Това в пълна степен важи и за нашето първенство. Разпиляването на точки е основният проблем на "грандовете" ни, което си е белег на колеблива мотивация и ниска концентрация, т.е. на посредственост.
Англичаните обаче ни помогнаха да открием и още едно вечно нещо в днешното дерби освен постоянното чесане на езици. Случайно или не, но и у нас се оказва, че тимът, взел повече точки от срещите между двата отбора, обикновено става шампион. В 13 от последните 20 сезона преките сблъсъци между ЦСКА и Левски завършват с победа и равен, като точковият актив от мачовете съответства напълно на крайното класиране. Колкото и да ни е мъчно, за съжаление закономерност откриваме само тук. Щеше ни се да анализираме и мачовете с Литекс, Славия или Локо (Сф), но по нашите ширини не е ясно къде минава границата между силни отбори и средняци и не само не може да се говори за Голяма четворка, но и Голяма тройка е спорен термин. Въпреки моментите на възход в дългосрочен план се вижда, че никой друг тим няма сили сериозно и устойчиво да атакува върха и дори най-солидният провинциален отбор в последно време - Литекс - често показва колебливи резултати.
Ако погледнем историческата справка, за последните 20 години Левски е бил 8 пъти шампион, а ЦСКА - 7 като почти винаги другият тим е бил вицешампион. Титлата никога не е зависела пряко от този мач (с едно изключение - сезон 1999/00 и Кървавия гол на Гонзо), но сборът от точките в дербитата е показателен за върха в таблицата. Проверката на тази закономерност днес ви дава една допълнителна причина да гледате срещата въпреки песимистичните настроения и очакванията за слаб футбол. Дали ще се съгласите с написаното, или сте готови яростно да спорите, е съвсем отделна тема.
Драго Симеонов, Дарик радио
|
.
