Котета, ако знаете какво ми се случи на път за фризьора! Срещнах един полицай с обица! И с червило! И напудрен! И с перука! И изобщо - джиджин-биджин! Не се стърпях и му викам:
- Бау!
Той прописка. Като ме видя, си отдъхна и започна да си вее с фуражката:
- Изкара ми ангелите, мила!
- Не се стърпях, като те видях какъв си сладичък!
- Разгласяваш класифицирана информация, мила!
- Обаче е вярно! - тропнах с ботушче. - Не лъжкам! И обица имаш, и червило!
На него му стана приятно, пооправи си прическата.
- Тая перука откъде я имаш, довечера ще ходя на рейв парти? - попитах го.
- Сержант Цоцева ми услужи с нея, че много ми отива, нали много ми отива? - той извади огледалце от кобура си и се огледа набързо.
- Много си сладък! - признах. - Обаче защо си така гримиран, а, кажи ми, моля те, моля те, моля те!
- Ох, добре, мила, ще ти кажа, ама между нас да си остане - той ме хвана под ръка и тръгнахме по тротоара.
- Е, как, никому нито дума! - наострих ушета.
- Значи, мила, българският хелзинкски комитет поведе битка в комисията за защита от дискриминация мъжете полицаи да имаме право да носим обици и други аксесоари. И комисията постанови, че няма никакви специални изисквания за външния вид на полицаите и те могат да ходят с накити и боядисани коси.
- Ами щом те влече, носи обици, какво толкова - постанових и аз.
- Мен не ме влече, напротив, мъжко момче съм - призна той, - обаче пък, като имаме право, защо да не се възползвам?
- Така, де, за какво са правата, ако не се възползваме от тях? - плеснах го по униформеното дупе.
Той отскочи палаво:
- Ах, ти! Обаче много си права, мила! Виж ми обичката - много е сладуреста, нали?
- Аха! - и протегнах към него китката си. - А пък виж моят каква гривна ми купи за рождения ден.
- Ма тя страхотна! - ахна той. - Кой знае какво си правила за нея, ах, ти, ах, ти!
- На пръста си го въртя моя! - изкикотих се.
- И аз така моя командир, на пръста си го въртя! - протегна депилиран показалец той. - Обаче извинявай, мила, но онзи там ми се вижда съмнителен.
- Кой, бе?
- Ей онуй там мъжище - посочи с кутре полицаят.
- Боже, какъв е космат, какъв е голям, какъв е силен! - развълнувах се.
- Стига, стига! - развълнува се и той. После зарови в служебната си чанта. - Чакай да проверя в албума с издирваните лица, къде беше, ух, тази чанта, какво ли няма в нея...
- До пудриерата е! - посочих.
- Не, това е личният ми дневник, "Мило дневниче, днес глобих един нарушител...", знаеш как е, мила, трябва да си излееш някъде душата... А, ето го албума с издирваните лица! Я да видим...
- Ето го!
- Не, този е друг.
- Ама и него си го бива. Имаш ли му телефона?
- Не, нали го издирваме.
- Като го издириш, нали ще ме запознаеш с него, моля те, моля те, моля те!
- Добре, мила, чакай да видя нашия човек има ли го... - той се сепна. - Ето го! Издирва го Интерпол!
- Майчице! - изтръпнах. - И сега ще го заловиш?!
- Разбира се, мила!
- Престрелка ще има ли?!
- Е как без престрелка, мила! Извини ме сега... - целунахме се набързо по бузите и той затича по улицата. - Стой! Стой, палавнико, стой, ще стрелям! Стой! Ето, стрелям - па, па, па!...
