Да знаете само как обичам да се радвам - еша си нямам в такива ситуации. Радвам се под път и над път, радвам се за какво ли не. Пръст да ми покажете, се радвам - дори да е среден.

А има ли всеобща радост, нямам равен на себе си - ликувам повече от всички: скачам, пея, танцувам, че и челни стойки вдигам.

Когато ни раздуха вятърът на промяната, направо щях да пукна от радост. Защото това при тоталитаризма живот ли беше - всички да се радваме поравно...

Обаче се развихри и една престъпност, дето някои много ги зарадва. Но мене този път - не. Брей, рекох си, не разсъждавам ли прекалено егоистично?

Ето идват ми вкъщи - на крака ми идват на мене, дето съм никой. Но понеже не им отварям, влизат с взлом. И аз, вместо да им се зарадвам и да ги почерпя от сърце, се крия под кревата и ги оставям да се самообслужат. Обаче нямам нищо за пиене и за ядене, та те се черпят с покъщнината ми - задигат и гардероб, и маса, и столове, и бюфет... Накрая, разбира се, ме откриват. Защото помъкват и кревата. Па ми прасват няколко лицензирани тупаника в мутрата, дето не им се радвам - направо ми взимат физиономията на лизинг, а аз преминавам на лазинг.

Така де: те - сравнително радостни, аз - хич. Ега ти еснафът се оказвам!

Но идва и моето царство - констатират, че нямам валута (включително българска!), а за бижута да не говорим. И ей го обрата: аз се радвам, те - не. Прасват ми още няколко бонуса по мутрата, но аз продължавам да се радвам. Направо превъртам от радост, че даяна на бой! Това съвсем ги вбесява (да им имам лабилната психика!) и за да не се чувстват прецакани, ми задигат вратата и прозорците заедно с дограмата.

Какво да правя? Обезвратен и обезпрозоречен, стоя на течение и може да се каже, че съм в течение на нещата. Е, викам си, така по-добре се усеща вятърът на промяната, дето духа за всеобща радост!

Но един от ония се връща. Ха да се зарадвам, понеже си мисля, че ще ми каже "мерси", а той ме изхвърля и вика кракът ми повече да не стъпва тук. Хм, може пък да се тревожи, че ще настина на течението... Каква загриженост - и това ако не е повод за радост? Чак шапката ми хвръква. Ех, пусти вятър на промяната! Къде да я търся сега?

Ей го подлеза - вадя си инструмента, поне той ми остана, все ще сколасвам за хлебеца. Лошо е обаче без шапка. Ако протегнеш ръка, най-много някой подпийнал да се ръкува с тебе...

Но аз си знам, че много лошо не е на лошо. Чувам: край с престъпността! Каквото било - било! Как да не се радва човек? Престъпниците скъсали със старото и въртят легален бизнес. Браво на тях!

Вече гледат на света през мойте прозорци. През мойта врата влизат и излизат. На мойта маса ядат и пият, дорде осъмнат. И с чиста съвест накрая заспиват в моя креват. Дето се вика - радост вкъщи!

Да, ама аз не мога да си ида вкъщи... И от подлеза ме гонят най-ефективно. Не ми дават да си вадя инструмента, фалшиво съм свирел. Та те за какъв ме мислят - да не би да съм лауреат на международни конкурси? Та аз съм си съвсем обикновен човек.

Което все още ме радва.