Преди 6 години, когато е на 22 г., Павел Илиев* получава диагноза шизофрения. Тогава той е студент първи курс в УНСС. Чакали са го няколко безгрижни години, а след това вероятно нормален живот - кариера, семейство, деца. Болестта обаче променя и отнема всички перспективи. Павел влиза на няколко пъти в университетски психиатрични болници. Излиза с подобрение, но не е в състояние да се върне в университета и прекъсва обучението си. Прибира се в провинцията и до момента живее при родителите си. Посещава периодически лекуващия го психиатър, който му назначава лечение.

Понастоящем това са и основните му контакти. Мъжът е изолиран, живее само с възрастните си родители, почти не се среща с други хора. Все повече се отдръпва от връстниците си, и те от него, няма своя среда. Твърди, че иска да започне работа, планира да се яви на интервю, но досега нито веднъж не го е направил. Няма никакъв трудов стаж. Гледа телевизия от време на време, интересите му се изчерпват с футбола. Няма приятелка, нито приятели, няма с кого да излезе на кафе. Семейството се издържа с пенсиите на родителите и неговата малка социална пенсия. Живеят скромно, задоволяват само базисните си потребности.

Когато родителите му починат, ако няма друг близък, който да се погрижи за него, го чака още по-нерадостна съдба. Той ще изпадне съвсем. Ще живее сам в мизерия, може да се окаже и на улицата. "Немалка част от клошарите са психично болни хора, останали на улицата заради непригодността си към "нормалната" среда", обяснява проф. Вихра Миланова, ръководител на психиатричната клиника към Александровска болница в София и национален консултант по психиатрия. Ако Павел направи някоя беля, ще отиде в психиатрия. "Беля" не е това, в което всички подозират болните от шизофрения, а обикновен битов инцидент - да забрави водата или котлона. Това ще доведе до полиция и попадане в болница.



Клопката около Павел ще се затяга неумолимо.



Той най-вероятно ще отказва да си взема лекарствата. Отказва и в момента, но благодарение на усилията на родителите си все пак получава лечение. "Един от най-големите проблеми на хората с шизофрения е липсата на съзнание за болест. Те не смятат, че са болни и съответно - че трябва да се лекуват, затова и не пият медикаментите си", пояснява Миланова.

А ако болният не пие хапчетата си, болестта може да се обостри. Може да получи пристъп, а след всеки пристъп настъпва промяна на личността. Човек все повече преминава в друг, свой свят на фантазии и фикции. Няма потребност да общува с хора, да се къпе. За някои собственият свят е кошмарен - там ги преследват, искат да ги убият, населен е с тревожни сигнали от космоса. За други паралелният свят е по-приемлив - те могат по цял ден да лежат на леглото, да витаят и просто да пушат. Могат да минат седмици, без да промълвят и една дума. "Пациентите губят лесно концентрация, паметта им е слаба", казва проф. Миланова. Те често просто не са тук, не са себе си.

Постепенно и хората започват да ги отбягват, а пациентите стават непригодни за околния свят. Много трудно е да бъдат наети на работа, защото не са ефективни колкото останалите, а и на самите болни е трудно да общуват, да се чувстват част от общността. "На пръв поглед поведението им е адекватно, не чуват гласове. Но те се държат неумело, не могат да водят разговор, неспокойни са, не гледат събеседника си и обикновено отговарят с "да" и "не", разказва специалистът.

За тези хора



няма и напълно осигурена професионална помощ.



2 пъти месечно Павел ходи при психиатър, който му изписва лекарства, но консултацията с него не е достатъчна, за да му помогне да живее нормално, да го "върне" в света. Дори самото пиене на лекарства изобщо не е лесна процедура. И да не отказва да пие медикаментите си, болният трябва да има близък, който да ги осигури, т.е. да мине през жестоката бюрократична машина на здравната каса. Дори за човек в добро здраве това е тежко, а какво остава за някой, за когото дори елементарен разговор за времето е трудност.

Ако получи пристъп, т.е. изпадне в остра психоза, болният или доброволно влиза в психиатрия, или принудително - със съдебно нареждане, по сигнал на близки, съседи или на медицински лица. В психиатрията го стабилизират, доколкото е възможно, и след известно време - седмица, две или три, пациентът пак се връща във външния свят. Сам.

Как би могъл да се подобри животът на хора като Павел? "След като той е изписан от болницата, след първото си влошаване преди 6 години, е можело да посещава дневен център, където да го насочат да тренира социални умения - как да си намери работа, как да възстанови приятелствата си", обяснява Вихра Миланова. Той обаче е



пропуснал един критичен период от развитието си



на възрастен човек - никога не е научил елементарни умения като да си намери работа, да се задържи на нея, да покани някого на среща, да пие кафе с някого. Или как да си организира вземането на лекарства, да разпознава симптомите на болестта, да преодолее зависимостта от близките си.

У нас вече има доста защитени жилища и дневни центрове в големите градове, повечето са с финансиране от програма ФАР, уверява проф. Миланова. Те обаче все още не са достатъчно. Центровете осигуряват програми, които пациентите посещават ежедневно по 3-4 месеца. Понякога по няколко пъти, защото адаптацията е трудна. Дори постигнали почти невъзможното - намерили работа, пациентите често я напускат, защото не се чувстват комфортно. И трябва да се върнат в центъра за придобиване на още сигурност.

През февруари престои да бъде открит дневен център и към Александровска болница в София. Той също се изгражда по проект на ФАР за деинституционализация на психиатрията. Там ще има 30 места за пациенти, които да посещават центъра през деня, иначе ще живеят по домовете си. Ще има и защитено жилище за 8 пациенти, които ще живеят там. Те също ще се учат на базови умения, които за останалите хора изглеждат автоматизирани - да си готвят, да се грижат за хигиената и бита си. Листата на чакащите вече е голяма, казва Миланова.

Центровете не са панацея, естествено. "Ако от тези 38 души изведеш в общността 2-3, те си наемат квартира и започнат работа - това е голям успех", смята психиатърът. За някой това може да е ниска ефективност, но за хората, които ежедневно се докосват до шизофренията, всяка извадена от бездната съдба е повод за радост.

И по света, и у нас 1% от хората страдат от шизофрения. Една шеста от тях умират при самоубийство. Международни проучвания сочат, че за дълъг период от време - 30 години, около 20% от болните се възстановяват от пристъпите. 33% от пациентите сключват брак, а 42% си намират работа, след като са развили болестта. "Това е в разрез с битуващото разбиране, че шизофренията е присъда за цял живот", казва проф. Вихра Миланова.



-----------

* Името е измислено

---------





ИНСТИТУЦИИТЕ



Психиатричната помощ у нас се финансира от министерство на здравеопазването, а не както останалата част от лечението - от здравната каса. Презумпцията е, че тази услуга трябва да е безплатна и достъпна за всички граждани, независимо дали имат здравни осигуровки, подобно на спешната помощ. НЗОК поема единствено лекарствата за домашно лечение.

Финансирането от държавата обаче не е добро - едва по 500 лв. на преминал случай в университетските болници, обяснява директорът на Александровска болница доц. Асен Златев. Тези пари стигат единствено за заплати на персонала и евентуално за най-евтините медикаменти. Налага се болницата да дофинансира останалата част - консумативи, издръжка и т.н.

Една от причините психиатрията да е в задния двор на здравеопазването е липсата на лоби, смята проф. Миланова. Заради характера на заболяването си пациентите, за разлика от хората с други диагнози, нямат свои организации, които да осъществяват натиск върху институциите. Просто е немислимо хора с шизофрения, например, да излязат публично и да обявят, че за тях са нужни повече лекарства или финансиране.