Понякога с шурята така леко разпускаме на биричка на тераската. Сега, лятото, нали жега, е много приятно на студена бирица и лакърдия. Шурята е парче рейнджър. Беше в Камбоджа и се върна с такъв тежък паркинсон, че не може и вестника да си държи вече. И чака от мен да го осведомявам за всичко. Аз, колкото мога, го осведомявам. Него го интересуват пукотевиците, влече го черната хроника - колкото повече, толкова по-добре! Аз нали чета вестниците, сгрибам и му изсипвам карантия на кило. Ама като зинал, рейнджърът му с рейнджър, още иска. Колкото повече - толкова по-добре. А аз вече, да си призная, почнах да забравям. Прочета нещо и тъкмо си кажа - а, това трябва да го разкажа на шурята, и го забравя. Ама не се давам. И започнах да си измислям. Шурята не ми търси махна. Важното е екшън да има - спирачки да свирят и пистолети да трещят.

Чакай, какво му разказах последния път? А, да. Разказах му за един актьор, на когото му писнало да измекярства и да бичи халтура и решил честно и почтено да започне да си вади хляба. Как, как? Решил зайци да отглежда. Зарибили го, че зайците са много непретенциозни животни - всичко ядат, лесно се гледат, пък и "се плодят като зайци", нали така, дето има един лаф. И човекът се запалил. Отишъл си на село, сковал кафези. Купил зайците от местния дилър, единствените две парчета, както го уверил онзи, направо уникати, някаква суперпорода, белгийски великан, мамка му и зайци, по осем кила уж ставало едното зайчище. Накупил още моркови и зеле артистът, зарил морковите и зелето в трап с пясък и започнал да храни зайците и да чака кога ще почне белгийският великан да се плоди, че той да започне да продава живо тегло по ресторантите и да си смогне на харча. И понеже артист, и бяла панамена шапка си купил, и люлеещ се тръстиков стол. Седи до кафезите, смуче мастичка и чака да се появят малките зайчета. Обаче малки зайчета - йок. Минал един месец, минали два, минали три - нищо. А зелето и морковите си вървят - трапът почти се преполовил. Един ден артистът не изтраял и отишъл при заешкия дилър: Абе, аланкоолу, започнал още от вратата с оня свой гръмовен глас, с който бил изиграл навремето в театъра Тарас Булба, защо зайците ми не се плодят бе, нихната мама белгийска. И бил готов мазало да прави. Защото, спокойно отговорил дилърът, ти не знаеш ли, че при зайците, както при всички животни, има любовен период. Когато се разгонят, тогава. Ти как си я представяш тази работа - хоп, и готово. То при хората не става тъй, джаста-праста, ти искаш при зайците. Ще чакаш, бако.

И артистът пак нахлупил панамата и започнал да чака. Дошла обаче есента, трапът с морковите и зелето се изпразнил съвсем и като теглил чертата, артистът разбрал, че е съвсем на червено. И този път викнал заешкия дистрибутор на крака при себе си. Защо моите зайци, попитал той, сочейки двете дългоухи, защо, викам, мойте зайци не се плодят и не се множат. Ама аз не мога тебе да те разбера, казал доставчикът. Нали веднъж ти обясних. Трябва женската да се разгони, че тогава. Тя по команда тая работа не става. Може да е фригидна мадамата, може пичът да е стресиран, може всичко да е. Обаче артистът вече се бил приготвил. Извадил от чорапа си пистолета, който бил купил на черно от един съкратен фатмак-склададжия и пъхнал дулото му право в лявата ноздра на доставчика. Слушай сега, рекъл, писна ми. Или ще ми обясниш какво става, или ще те трепам.

Гръмнал го е, нали, изпревари ме шурята и от паркинсона се затресе тъй, сякаш стреляше с калашник. Лъжец с лъжец. Ще продава на човека еднополови екземпляри. Ама ти е много рехава историята, брато.

Другият път - повече, брато, отвърнах на шурята. Ама ти как вдена каква е работата?