Тръгнах към общината да си платя местните данъци и такси, и за по-пряко минах през гарата.

А там хора безброй, ходят по чакални и перони, като едни мравки, само че не толкова организирано.

Насреща ми железничар, народен човек ми се видя, та се реших да го попитам какво е това чудо.

- Какво е това чудо? - казах му.

- Гара е, господине, тука се пътува! - обясни ми компетентно той.

- Накъде пътуват всичките тези? - не мирясвах.

- Те не пътуват, те са изпращачи - бе търпелив жепеецът.

- Кого изпращат?

- Боклука изпращат.

А така, дойдохме си на думата!

- Кого наричате боклук? - подпитах го перверзно. - Да не би да е онзи...

- Не, господине, просто боклука - прекъсна ме бързо той. - Дето сме се заринали в него заради тези идиотии с разните концесионери.

- Значи боклука? - взрях се в очите му, заслонени под козирката на фуражката. Бяха честни, доколкото е възможно в наши дни.

После се огледах - и вярно, повечето хора носеха поне по един чувал с боклук, кой грижливо, кой явно нямаше търпение да се отърве от него; баба целуваше през сълзи покъсана найлонова торбичка, а от нея се ръсеха яйчени черупки; солиден господин настояваше до три дни да му върнат чувалчето от боклука; млади келеши допиваха двулитрови бутилки бира, преди да ги изпроводят в последен път...

- Къде изпращат боклука? - попитах железничаря.

- Различно, господине. Кой откъдето е - там изпраща боклука.

- Това правят хората, родени в провинцията - уточних. - Ами софиянци?

- И те изпращат, господине. При роднини, познати в провинцията. Най-старите софиянци помнят къде са били евакуирани по време на бомбардировките и там пращат боклука си. Абе хора сме, българи сме - ще си помагаме!

Въздъхнах родолюбиво, а очите ми шареха из гарата.

- Виждам и хора, които не носят чували с боклук - казах уж разсеяно.

- Това са планинските водачи - спокойно ми обясни той.

- Какви водачи?

- Софиянци, дето си нямат нито роднини, нито приятели в провинцията, пращат боклука си на зелено училище.

- Ей, това е супер! - подскочих. - Искам и аз!

- Да си пратиш боклука или ти да идеш, господине?

- И двете!

- Нямаш проблем, господине! Чакай да те свържа с най-добрия планински водач... - той се огледа и подвикна: - Ей, Вълчо, я ела малко тука!

Към нас пъргаво подскокна дребен, жилав мъж с шушляков гащеризон и груб пуловер.

- Какво има бе, Пешо? - каза той, шарейки с показалец по опърпана географска карта.

- Господинът иска да отиде на зелено училище с боклука.

- Няма проблем! - той ме огледа критично, после ме погледа малко и през бинокъл, след което реши:

- Ще го вземем, ама дали е екипиран?

- Екипиран съм - казах бързо. - Вчера жена ми ме подстрига!

- Това е добре - отсече Вълчо. - В планината, особено зиме, не се ходи обрасъл! Тръгвай, господине, да не изтървем влака!

Поех дълбоко гаров пътнически въздух, в ушите ми долетя далечна песен "Високи сини планини...", разпознах, нещо трепна в маломерното ми студено сърце и решително дръпнах догоре ципа на якето си, целунах железничаря по бодливите бузи и тръгнах след планинския водач...