Големият български писател, пътешественик и сътрудник на "После" Ясен Антов навърши благородните 80 години.

Вашият кореспондент откри юбиляра в бодро и сладкодумно разположение.



Иво Балев: Не всекиму е дадено такова жизнерадостно дълголетие. Как да стане?

Ясен Антов: Сега е много модерно, въведе го Кобургът у нас: мислете позитивно! Но това са го казали още древните философи и целители на болестите на хората. Да бъдем усмихнати, ей това бих го пожелал на всеки. Сутрин, като излезна по стълбите в блока и като срещна някоя госпожа, и тя слиза намръщена и кисела, кой знае, сигурно ядове имала вкъщи, навънка вали дъжд - и аз казвам: добрутро, госпожа! Боже, колко сте хубава, а и времето днеска е страхотно, желая ви един приятен ден. Тя ме гледа треснато и си вика: бе тоя к`во ми говори... Е, да де, ама три пъти като й го кажа, на четвъртия ден тя първа вика: добруутроо, как сте вие, господине? От нас самите зависи какъв ще е животът ни. Е, от мен не зависи икономическата криза, нито мога да я преодолея, нито мога да посъветвам тези, които би трябвало да се оправят. Но вярвам, че пък всеки един от нас може да бъде усмихнат. Да бъдеш кисел означава, че държиш в себе си някакви такива отровни течности, които разрушават организма ти.

ИБ: В три епохи сте живели: монархия, социализъм, а после - сега - ъъ...

ЯА: Малко дръзко е човек на тия години да живее с надежда, че ще влезе и в четвърта. Но бих искал тази епоха да е демокрацията.

ИБ: А това тука какво е?

ЯА: Търсене на път, лутане, опити да се измъкнем от нещо, което се е налепило по нас по такъв страхотен начин, че не можем с шпакла да го изчегъртаме. Сега не искам да го квалифицирам като див капитализъм или разбойническо време, въпреки че тия думи са подходящи в много голяма степен. Но бих искал да видя малко повече вътрешна свобода, малко повече самочувствие, което ще се отрази върху обществото, върху цялостната енергия на народа да направи нещо по-така. Не може да седим ние седнали като ориенталци, с шалвари на задника, да седим и да чакаме. Ако сме хора, да се оправяме сами. Ако не сме хора, да не мрънкаме.

ИБ: Вече сте казвали, че сам на себе си завиждате.

ЯА: Ама това е истина. Ще тръгна по-отдалеч. Преди много години пак някаква кръгла годишнина, пак интервюта, разговори... И бях написал: вижте ме, аз нямам бяла брада, за да пиша мемоари. Защото питаха за моето детство, къде съм роден, семейство. Казвам, не ми е дошло времето за мемоари. А сега все по-често се улавям, че ми се иска да се върна към преживяното. Защото човек като отиде малко на баира по-високо така, и като погледне - вижда нещата по друг начин, отколкото долу. В равното всичко ти е ясно. Като се качиш горе си викаш: не е точно така. И в тоя смисъл аз, ако говоря за моето сегашно битие и го проектирам на това, което съм преживял през тия години - ами да, какво повече мога да искам? На мен ми се работи! Сутрин, като отворя очи и си сложа очилата, защото съм късоглед, и като си погледна масата, на която са разхвърляни куп неща, които мене ме чакат да ги оправя, аз виждам, че имам какво да правя! Що да не кажа така? Да! Ами завиждайте ми и вие! Аз си завиждам, което е човешко.

ИБ: Вашето поколение как е с високите технологии?

ЯА: Компютърът е страхотно богатство и безкрайно съжалявам, че с моите много лоши очи не мога да работя с него. Аз се върнах към моята "Ерика", пишещата машина. Което пак е много хубаво, защото има и един сантимент, и една нежност в това. Когато се оженихме, жената ми ми подари една стара "Ерика". Великата германска "Ерика"! Тя е като всичките германски произведения на промишлеността - траят с векове. И тая стара "Ерика", като си я погледна, викам: внимавай, защото идвам и не се знае какво ще стане!

Абе има хора, които и сега пишат на ръка - и добре пишат. Така че не е въпросът до химикалката и белия лист, или компютъра и белия екран, въпросът е какво има тука горе в тая нещастна човешка глава.

ИБ: Вашата е много, много щастлива. Многая лета!