Вървя по калната пътечка и разсеяно оглеждам голите дървета наоколо. Защо ли се съгласих да дойда на този излет? Мистерия. Природата не ме вълнува.

Вижда ми се хаотична, безсмислена. Вече не е зима, но още не е пролет. На всичко отгоре - студен ветрец. Вдигам яката на шлифера и натискам ръце в джобовете. Другите вървят пред мен и нещо се смеят. Нищо смешно няма наоколо.

Пътечката пресича ручейче. Вдигам крак да го прескоча, когато погледът ми се спира на светло петно. Навеждам се - камъче. Млечнобяло, заоблено. Вдигам го в ръката си. Приятно на пипане. Без да знам защо, го пъхвам в джоба.

Най-после у дома. Свалям подгизналия шлифер, нещо в джоба му се удря в стената. Камъчето. Въртя го между пръстите си. Защо ли го взех? Оглеждам се разсеяно и го оставям на масата до клавиатурата. Наливам си два пръста, посягам към библиотеката и напосоки изваждам някое от многото оръфани от четене и препрочитане томчета. Обичайната неделна вечер.

На сутринта, както винаги, сядам в кухнята пред голяма димяща чаша кафе.

Навън сиво. Проклетата слива пак навряла клони в прозореца ми. Вглеждам се - цъфнала. Няма още листа, но цялата покрита в нежни, бели цветове.

Приближавам се до прозореца. Кой знае защо, радва ми окото. Колко пъти съм се заканвал да я отсека...

Между клоните - гнездо на гугутки. Три клечки накръст - глупави птици. Женската легнала върху тях, мъжкият отстрани. Гледат ме напрегнато с кръгли лъскави очета. Красиви са, завърта ми се в главата. Неочаквано за себе си отварям прозореца и насипвам трошици по перваза. Защо ли го направих?

Преди да тръгна, включвам компютъра и проверявам пощата. Няма писма. Кой ли да ми пише? Поглеждам камъчето до клавиатурата. Странно, вече не е млечнобяло, силно порозовяло.

Пред входа на пейката седи жената от третия етаж. Ръце в скута, посивяла коса, очила с дебели рамки. Отварям уста за дежурното сухо "добро утро, госпожо", когато неочаквано за себе си сядам до нея на пейката.

Заговарям я за времето, за идващата пролет, за цъфналата слива. В началото ме гледа с недоумение, после очите й бавно омекват. Усмихва ми се, усмихвам се и аз. Разказва ми за синовете си, и двамата са в чужбина. "Обаждат ми се по телефона през ден", казва ми с гордост, зад която прозира бездънна самота.

Седмицата минава както винаги, но е различна. Забелязвам неща, които винаги са били под очите ми, но не съм ги виждал. Цъфнали ириси в двор. Порутена, но красива фасада на стара къща. Възрастни хора в овехтели дрехи, но изправени, с достойнство в погледите. Откривам колко е приятно да се прибирам пеш, да не бързам за никъде.

Една вечер срещам съседа. Върти се притеснено около отворената врата. Бравата му се повредила и не знае какво да прави. Хвърлям набързо чантата, загребвам шепа прашасали инструменти от едно чекмедже. Успяваме някак да поправим бравата. Кани ме на кафе. Сядаме около красива кръгла масичка от червено дърво. "От дядо ми е", казва. Оглеждам библиотеката му. Същите оръфани от четене томчета. Заговаряме за литература. Забелязвам в ъгъла пишеща машина. "А, нищо особено", отговаря на въпроса ми - "аматьорски опити". Изчервява се. На масичката се появява бутилка коняк. Приятно ми е.

Замислям се - живеем с този човек от петнадесет години врата до врата. Преди да усетим, минава полунощ.

Прибирам се, минавам покрай компютъра. Не съм го включвал цяла седмица.

Камъчето си седи до клавиатурата, но сега е тъмночервено. Вдигам го, разглеждам го, струва ми се по-тежко. Защо ли е потъмняло така? Решавам да пуша по-малко и да проветрявам по-често.

Гугутките ме чакат на перваза всяка сутрин. В гнездото мърдат две смешни рошави пилета. Сливата се нагизди с листенца.

Един ден ме вика началникът. Приготвил е поредната папка. Мълчаливо ми я подава през бюрото, избягва да ме гледа в очите. Папката съдържа разрешение за строеж, което се нуждае и от моя подпис. Магазин за авточасти в междублоково пространство еди-кое си, реституирано еди-кога си. Пиша кратък отказ, подписвам го, слагам датата, връщам папката. Началникът разтрива чело, гледа през прозореца. По-късно отивам да изпуша една цигара в дъното на коридора. Идва и той, поглежда ме в очите, кимва леко и изправя рамене.

Следобед в канцеларията ми влиза адвокатът на строителната фирма. Тъмен костюм, малки безизразни очички като топлийки. Сяда без покана, подхваща мазната си литания. Ама как, ама защо... Обяснявам му кратко. Върти се на стола изненадан. Учудването му е само моментно. "А-а, ще се разберем с вас...", и посяга да извади нещо от вътрешния джоб. "Не ви съветвам..." - казвам и поставям ръка на телефона. "Излезте оттук веднага". Очичките му се свиват рязко, зачервява се бавно от врата нагоре. Стиска зъби, но мълчи - нещо в погледа ми го спира. Изнизва се през вратата.

Леко ми е. Връщам се бавно у дома. Усмихвам се на всички. Пролетта вече е тук.

Разтварям широко прозореца. Компютърът седи ненужен върху масата. Къде ли да го преместя? Камъчето до клавиатурата е напълно черно. Посягам да го хвана - разпада се на купчинка черен пясък под пръстите ми. Нещо проблясва вътре.

Тънка метална пластинка. На нея пише: психоабсорбент - отдолу името ми.

На обратната страна - МНЗ, София, април 2159-а.

*********

********

http://www.youtube.com/watch?v=wrd03ka-NGU