В едно царство, в едно господарство, което впоследствие станало република, но пак продължило да гледа с едно око към монархията, живеел галеник на съдбата. А когато съдбата реши да гали някого, тя много добре знае как да го прави.

И нашият галеник си живеел от щастливо по-щастливо. Всичко му било о'кей, което за него означавало се ла ви. Нещо повече - него самият Господ го носел на ръце. А когато самият Господ носи някого на ръце, какво им остава на другите? На тях им остава само да свалят шапки, да падат на колене, да се молят горещо и да се подчиняват безпрекословно. И да треперят, колкото си искат от уважение, че и от страх естествено.

И в това царство, в това господарство, което впоследствие станало република, нашият галеник на съдбата се чувствал бетер цар, бетер президент, бетер кръстник. Дърпал нашият конците на всичко със страшна сила, пък когато конците се оплитали, винаги другите се оказвали виновни, а и длъжни да ги оправят.

Пет пари не чинели пред нашия държавните институции (а за тъй наречените независими медии да не говорим!), защото той ги въртял на малкото си пръстче като златно синджирче (а пък госпожата му в живота ги въртяла като обръчи около кръста си, за да си поддържа талията!). Стигнало се даже дотам, че тия държавни институции и де юре, и де факто съществували само и само в услуга на нашия (а за тъй нарочените независими медии да не говорим - той там им бил и за добро утро, и за приятен обед, и за лека нощ!).

И на хората в това царство, в това господарство, което впоследствие станало република, не им оставало нищо друго в реалните граници, освен да се надат да не би евентуално нашият да ги погледне накриво с лошо око.

А и хич не прощавал той, понеже ни куршум го ловял, ни закон. Впрочем благодарение на него законите никакви ги нямало, но за сметка на това куршумите били в изобилие. Даже мало и голямо непрекъснато ги леело уж против страх, а иначе да са на разположение на нашия.

- Леле, че съм страшен! - викал си като за точно време на всеки кръгъл час този галеник на съдбата. - Всички ми правят евалла, че и някои други работи!

Но и това му се видяло малко на нашия, яко го загризало съмнение, че живее в известен недоимък, та се обърнал персонално към самия Господ, който го дундуркал на ръце и даже се говорело, че го кърми.

- Айде - провикнал се, след като се уригнал нашият, - айде изръкопляскай ми барем веднъж и ти, Господи!

- Дадено - рекъл му Господ.

И го сторил...

Оттогава в упоменатото царство и господарство, което впоследствие станало република, взела да се шири най-спокойно (без страх от санкциониране!) следната народна мъдрост: "Никога, ама никога не искай от тогова, който те носи на ръце, да ти ръкопляска, защото ще те изпусне!".