В началото на април изчезна Петко. Бях се запътил да го викам за обичайното петъчно събиране при Чо-Чо Сан. На ъгъла, на мястото на петковата къщичка, намирам празен правоъгълник, заграден с изгнили дъски и обрасъл в буреняци. В дъното - стара купчина боклук. Съседната кооперация, облицована с посивял от времето варовик, си стои. Липата отпред също. Всичко е там, само къщата с малката веранда я няма.
В ресторантчето на Чо-Чо Сан питам дали са виждали Петко. Гледат ме неразбиращо - "Кой Петко? Какъв Петко?". "Как кой Петко?", иде ми да извикам - "Петко, с овехтялата раница и избелелия брич. Вечният планинар. Онзи, който ви пееше родопски песни. Когото гледахте в устата, докато ви разказваше за гората, пътеките и звездното небе. Който знаеше как се прави вълшебно вино от боровинки. Забравихте ли го?". Клатят глави. Не са го забравили. Не го знаят. Просто го няма, не го е имало.
Не казвам нищо, безсмислено е. Отивам при Чо-Чо Сан на тезгяха да си взема нещо за пиене. Чо-Чо Сан ме поглежда с невероятните си синьо-зелени очи. Гледа мен, но и нещо далеч зад мен. Наричаме я Чо-Чо Сан, защото преди много години имала страхотен глас и всички очаквали да стане велика оперна звезда. После нещо се случило. Никой не знае какво. Чо-Чо Сан повече не запяла. Помислили, че е полудяла, но аз знам, че не е. Гледа друг свят, останала е в този.
Вади отдолу прашна бутилка, налива чаша и ми я подава.
- За Петко...
Вино от боровинки. Петковото.
После изчезна Сашо. Самотният изобретател - Сашо. Докторът на Забравените Дрънкулки - както сам се наричаше шеговито. Под ръцете му захвърлените стари вещи оживяваха и никога повече не се повреждаха. Подаряваше ги на приятелите, Сашо - недипломиран инженер, изхвърлен от различни институти заради еретични идеи. На мястото на работилничката, пълна със стари телевизори - месарски магазин. Разпитвам наоколо. Никой не е чувал за Сашо. Каква работилница? - тук винаги е имало месарски магазин. Гледат ме със съжаление, други - с подозрение.
Чо-Чо Сан ме посреща с тъжно-смутената си усмивка.
- Чо-Чо - задъхвам се, - Сашо...
- Ела - казва тихо и ме води в кухничката отзад.
В ъгъла - стар радиограмофон, облицован в тъмно дърво. Чо-Чо Сан се навежда, слага плоча, от онези, бакелитовите. "Мизерере", Карузо. Гласът изпълва всичко. От вътрешната страна на капака, над грамофона, виждам надпис - "На Чо-Чо. Сашо".
- Защо? - питам. - Защо?
- Ш-ш... - прокарва леко пръсти по устните ми Чо-Чо Сан - Там... ще се видим там...
Слага в ръката ми малко пакетче, превързано с червена лента.
- Отвори го в неделя вечерта. Върви сега, не се страхувай...
В неделя на мястото на ресторантчето заварвам кафене. Нито следа от дървената ламперия, няма ги пожълтелите фотографии по стените. Пластмасови маси и столове. Сервитьорки в мръсни престилки. Гърмяща музика, груб смях. Не търся, не разпитвам. Знам. Старите дървета от другата страна на улицата избледняват бавно, превръщат се в сенки.
Прибирам се, отключвам шкафчето, в което чака виното на Петко. На етикета пише: "Отвори ме на края на пътеката". Наливам си чаша, сядам до масичката, на която стои лампата на Сашо. Няма ключ, нито кабел. Никога не е спирала да свети. "Говори й, тя е живо същество", каза ми Сашо, когато ми я подари преди много години. Вадя пакетчето на Чо-Чо Сан, развързвам лентата. Касета. Слагам я в древния касетофон, натискам клавиша. В полумрака се разлива кристалният глас на Чо-Чо. Сенките навън се удължават. Дано не чакам дълго.