Спокойно есенно утро. Дърветата на площадчето - облечени в меко жълто. Топло, тихо. Ухото ми, свикнало на автомобилен грохот, разпознава забравени звуци. Кафенето на ъгъла запълва с подробности избелелите ми спомени. Влизам, поръчвам си кафе в пластмасова чашка. Поглеждам към масата в ъгъла. Там е. Не може да не е.

- Свободно ли е? - питам.

- Заповядайте... - отговаря ми разсеяно. Почти не ме поглежда. Прелиства жадно книжле с меки корици. На масата до него - пакет "Арда" и още книжлета. Фантастика. Току що купена от "Антикварната". Заглавията бавно изплуват в паметта ми.

Посяга автоматично към цигарите, вади една, запалва. Запалвам и аз. Пуши се навсякъде, какво удоволствие!

- Почитател на фантастиката? - подхвърлям небрежно.

Вдига глава, поглежда ме накриво. Знам колко не обича да му прекъсват четенето. После погледът му се променя. Вижда нещо познато, но не знае какво.

- Да... - усмихва се.

- Пътешествия във времето, парадокси?

- Темата е популярна, да - казва, - и парадоксите са неизбежни. Но безсмислени.

- Защо безсмислени? - питам.

- Нарушават причинно-следствената връзка - свива рамене. - Водят до затворен кръг.

- А-а, разбирам... - усмихвам се. - Следствието не може да бъде причина за причината. Ако се върнеш в миналото и застреляш прадядо си...

- Точно така! - оживява се. - Тогава няма да се родиш, следователно няма как да се върнеш назад и да го застреляш...

- Да, но ако не го застреляш, ще се родиш, ще се върнеш назад и ще го застреляш...

- Хм, и това е верно... - замисля се. - Едното поражда другото и така до безкрайност. Интересна идея... Струва си...

- Не мисли - казвам му. - Не си струва. Нищо няма да излезе. Няма да го отпечатат...

- Откъде знаете? - учудване, примесено с подозрение.

- И не си гледай часовника. Знам, че те чакат. Единствената и неповторимата. Но и от това нищо няма да излезе, повярвай ми.

- Кой си ти? - дръпва се назад. Пребледнял.

- Не се ли досети? - отговарям. - Аз съм твоят остатък, купчината пепел от всичките ти надежди. Крайният резултат от всички идеи, които се боричкат в младата ти глава. Погледни ме добре и виж себе си след тридесет и две години. И не ме питай за нищо, вече няма смисъл.

Бъркам в джоба, напипвам студеното, успокояващо желязо.

- Двамата с теб ще направим експеримент сега - насочвам дулото срещу очите му. - какво мислиш ще стане, след като дръпна спусъка?

Лицето му окаменява от ужас, но само за миг. Промяната е рязка. Усмихва се леко, запалва нова цигара. Гледа ме спокойно.

- Не те ли е страх? - питам. - Добре, ще ти кажа... Няма да умреш, куршумът не може да те стигне. Времето за нас ще спре. Все едно не сме съществували. Разбираш ли?

- Разбирам - казва, - но нищо подобно няма да се случи. Просто кръгът ще се затвори. Тридесет и две годишен кръг. Накрая пак ще се срещнем тук, ти пак ще натиснеш спусъка... и така до безкрайност... Ще ти хареса ли?

- Не, не е възможно... - ръката ми трепва. - Не си сигурен, откъде можеш да знаеш?

- Той ми каза - кимва с глава към съседната маса. - Преди час, когато влизах в "Антикварната".

Поглеждам - възрастен мъж, бели коси, нещо много познато в него...

- Аз му казах, да - усмихва се мъжът, - аз, въгленчето от твоята купчина пепел. Сега трябва да тръгвам, довиждане... след двадесет години...

Оръжието изтропва метално върху масата, дланите ми покриват лицето ми. Леки пръсти ме докосват по лакътя.

- За теб е, вземи... - казва ми моето двадесет и две годишно аз.

Книжле с меки корици. Фантастика.