Чехов чел вестници - и даже си записвал. "Днес четох вестници" и т.н. Но щом го е отбелязвал в дневника, вероятно не го е правел непрекъснато, както ние с вас. Впрочем, в моята професия това не се върши толкова усърдно. "Гледа ли вестниците?" - се питахме в редакцията. Точно така: гледахме ги, не ги четяхме. Заглавията, тук-там по някой абзац. Като видиш и подписа - край. Познавахме се в занаята и знаехме кой как ще го напише. Малцина бяха способни на изненада, но изненадите в онова време бяха редки. Днес пък изненадите, когато ги има, са известни още от предния ден - електронни медии, сайтовете. Така че също ги "гледаме", вече всички. Но все пак всеки по нещо си забелязва, често наглед странично, от "пълнежа". И то неведнъж се оказва по-съществено - от гледната точка на собствения му живот - от онова главното и злободневното, в което първите страници единодушно са се впили. И точно това остава в съзнанието от тези вестникарски колони, поначало предназначени да бъдат незабавно забравени, за да дойдат утре другите. Някога беше популярно да се изрязват подобни материали, кутии с изрезки трябва да има още в много домове. Днес тези изрезки по-често са в електронен вид. Понякога им идва времето...



Хайрем Максим, оказва се, бил професионален изобретател



Измислил е безброй полезни неща. Родил се в щата Мейн и ходил пет години на училище. После почти веднага почнал да изобретява: всякакви машинки, апарати, приспособления. Построил и самолет - преди братя Райт. Самолетът му излетял, но не продължил - парната му машина била твърде тежка. Направил електрическа крушка, съвсем добра, но Едисон го изпреварил с патента. И между всичките му полезни за живота проекти - една картечница. Точно онази - тежката картечница "Максим". (Заради нея и аз, както още толкова българи, подведен от филми и картинки - Чапаев и др. - в детството си смятах, че този Максим без съмнение е руснак.) Непознато, съвършено сечиво на войната, което му донася славата и световната известност. На демонстрациите идват министри и монарси, в Англия го правят "сър". Патенти купуват най-големите държави, изделието му се произвежда под различни имена в Британия (Викерс), в Германия (MG), в Австро-Унгария (Шварц Лозе), в Русия. Задава се световната война и пет години тези държави ще се стрелят и убиват. На сцената излизат авиацията, танковете, Дебелите Берти и бойните газове, но истинската коса на смъртта е картечницата на Хайрем Максим. Тогава и умира той, посред войната, когато най-успешната му "творба" убива по фронтовете хиляди войници. И неговата смърт е само капка в морето на смъртта, с което и той е залял Европа.

Прочиташ нещо такова и се питаш: това небесен шанс ли е или отмъщение на съдбата - да създадеш такова изобретение? И увенчава ли подобно нещо делото на един живот, или го зачертава? Такива неща винаги остават недописани - толкова са важни, че човек всеки път трябва сам да ги разреши...



А по време на прием в Бъкингамския дворец завалял дъжд



и Елизабет II приютила част от поканените под навеса на специалния павилион в парка, където се настанява кралското семейство и най-тесен кръг приближени. Когато дъждът спрял и всички се разотишли, се оказало, че от масите липсват сума предмети от кралския чаен сервиз - сребърни вилички и лъжички, чашки и чинийки с монограм. Прислугата после разправяла за жълтите издания, че гостите трескаво тъпчели предмети от масата в чанти и джобове. Пазарната стойност на чаените дреболии никога не е изпробвана, може би са ги задигали просто за спомен или като доказателство, че ги канят в двореца. На тези приеми присъстват хора от културата и науката, представители на деловия свят и на благотворителните организации. Очаквал се преглед на списъците.

Тук би следвало да поразмишляваме за нивото. Къде са те, къде сме ние и т.н. Някога поетът Димо Боляров много живописно ми разказваше какво се случва по приемите в България. Беше работил някъде нависоко и имаше впечатления. Пък и беше наблюдателен. Част от поканените, разказваше Димо, идвали със специални костюми - в джобовете на саката си имали пришити найлонови торбички, където прибирали храна за вкъщи. Димо размишляваше много възбудено по въпроса, явно циганията силно го възмущаваше. Жена му - импровизираше той - или по-скоро тъща му майсторят въпросните джобове и после като се върне главата на семейството, изваждат армаганите от коктейла и се гощават. Наистина пошло. Ако на онези приеми по масите имаше сребърни лъжички, нещата без съмнение щяха да стоят по-иначе.

Пък някакъв американец шест години се представял за мъртвата си майка и прибирал пенсията й. Преправял се с перука, тежък грим, старомодни рокли и бастун, надявал големи тъмни очила и се явявал за парите. Друг нехранимайко, представен като племенник, помагал на "старицата" да попълва формулярите. За шест години "бабата" прибрала посмъртно 115 хиляди долара. С такава сума би си прекарала добре и на оня свят. От това съобщение се разбират две неща. Че боклук и разбойници има навсякъде. И че пенсиите в Америка са особено трудни за прежалване - става дума за едно 1600 долара на месец. (Е, в България такава сума също би родила някои любопитни идеи.)



Зловещи сюжети, когато някои си държат вкъщи мъртъвци,



изобилстват не само в литературата, има ги и живота. Всеки си има мотив да го прави и от това си изкарват хляба полицейските психолози и литературните профайлъри. Най-често механизмът е психиатричен, но не и в нашия случай. Нашият случай е съвсем прагматичен. Има, както видяхме, цифрово изражение.

Тук пенсиите не подтикват към чак такива превъплъщения. Но тук подобна техника използват, например, някои партии. Такива, чиито първообрази отдавна са мъртви. Като не се наемат да убедят публиката, че са истинските наследници, просто се представят за тях самите. Гримирани, естествено и с подправени книжа. (Основното в тежкия грим са идеите, които мъртвите са провъзгласили навремето.) Така слагат в джоба някакъв електорат и каквото още друго се води на техните предшественици. Някои бяха разпознати още в първите години и се отказаха. Други още мъчат ролята.

Но днешната колонка с изрезките беше именно за да не опираме пак до политиката. Май не стана...